Аха да се възрадва човек, че най-сетне бяха създадени два-три добри български филма, и плахата надежда бива порязана. Влезлият преди дни в парламента Законопроект за изменение в закона на филмовата индустрия е чиновнически напън, връщащ ни във времената, когато от всички изкуства за нас най-важно бе киното (by В. И. Ленин).

Любимата ми част от законопроекта е текстът, с който понятието "нискобюджетен филм" се заменя с "труден". В мотивите създателите са се оправдали с европейските директиви. Изборът на термин е покъртителен и дава възможност за разнообразни интерпретации. Дали под "труден" се има предвид филм, в който на зрителя е трудно да издържи до края, защото умозрителността и артистичните тежнения на режисьора са недостъпни за неговия интелект? Или пък такъв, който трудно ще стигне до кината, понеже и сега е пълно с такива субсидирани от НФЦ филми - прожектирани проформа на някой фестивал, те така и не дочакват киноразпространение, нито го търсят; или пък ако се появят в някой периферен киносалон, се радват на краен боксофис от 136 зрители?



Какво му е все пак на термина нискобюджетен?



В Меката на киното наричат този тип продукции "артхаус" - въпреки че правят основно филми по комикси, все пак са дали много по-красиво определение от "труден", което звучи като нещо за ТВУ.

Може би с перифразата законодателите са се опитвали елегантно да избягат от факта, че става дума за пари. Законът за филмовата индустрия на практика няма творчески аспекти и е обърнат изцяло към финансирането, администрирането и продуцирането. В последните десетилетия публиката се отегчи и озлоби от крамолите между кинодейците, които се карат кой да получи 1 милион или 400 хиляди лева. Както се сещате, за зрителя това е абсолютно без значение, важен е крайният резултат.

Законът за филмовата индустрия е преправян неведнъж и новите кръпки само подчертават факта, че той е тромав и трудно работещ нормативен документ, чийто правилник също има нужда от цялостно пренаписване.

Каквито и да са субсидиите, отпускани от държавния бюджет за производството на филми, колкото и на брой да са те, човешкият фактор зад тях остава съмнителен: критериите за оценка на сценариите са субективни и често опорочени, едни и същи хора се въртят в художествените комисии, съставяни по предложения от браншовите гилдии, та финансирането работи на принципа "аз на тебе, ти на мене". В същото време членовете на комисии не носят никаква отговорност за това какви филми са подкрепени и как е протекъл техният по-нататъшен жизнен път. Сегашните промени в закона отново са на парче и несъществени: те не адресират мнозинството от неговите слабости, които го правят обтекаем и оборим, подлежащ на лични интерпретации и тълкувания, даващи поле за корупция и лобизъм.

Основната все пак промяна, предвидена от законодателите, касае именно "трудните" филми, за които стана дума, които за удобство ще продължа да наричам нискобюджетни. Новите дрехи на закона сбъдват желанието на една творческа група кинодейци, основно от младото поколение: да се правят повече нискобюджетни филми (които според текста имат право на подкрепа до 80% от бюджета) и по-малко от другите (които по новите правила могат да получат до 50% финансиране). Защо е търсен този ефект? Защото парите за кино са фиксирана сума и ако се раздават по-малко на калпак, в творческия процес ще могат да се включат повече на брой кинематографисти, повече нови лица - и чисто и просто да се създадат повече филми. От една страна - тази идея е разумна, защото сред 30-те имена, подписали това предложение, има талантливи създатели на кино. Чудесният "Слава" на Петър Вълчанов и Кристина Грозева и "Посоки" на Стефан Командарев (първият ни филм, селектиран в Кан от 1988 г.) са примери за именно такива нискобюджетни продукции, създадени в условия на финансова оскъдица. С ниски бюджети се създадоха и абсолютно негледаеми, но подчертано фестивални филми като "Безбог". Това е румънски подход в кинопроизводството: правят се филми за фестивали и строго професионална аудитория, които не стигат и нямат шанс да стигнат до по-широка публика. Някои от тях са шедьоври, а други никак. С румънците, които печелят "Златни палми", сме си говорили как всъщност техните филми нямат пазарен успех и широк обществен отзвук в родината си.



Мечтата за "палма" е хубаво нещо



Но от друга страна, това решение ни обрича още дълго българското кино да бъде ограничено жанрово и технологично - все така няма да се снимат фантастика, исторически драми, екшъни, защото ниският бюджет стига за фестивален филм, заснет с една камера в две стаи, а не стига за "Възвишение" или "Мисия Лондон". Изглежда благородна идеята авторите на по-комерсиалните филми да се понапънат и да търсят значителна част от финансирането си извън държавния бюджет, парцелиран от НФЦ, но дали тази идея ще сработи - предстои да се разбере. Да й пожелаем успех.

В подобна насока е и изборът преди няколко седмици на Жана Караиванова за шеф на НФЦ, след като в продължение на 7 години на стола се въртяха "и.д."-та и си прехвърляха отговорността като топка. Актрисата от дълги години организира фестивал на американското независимо кино в България и има поглед върху нискобюджетните продукции, представяни на форумите "Сънданс" и "Трайбека".

В Закона обаче продължават да



зеят дупки в други отношения, защото така е удобно



Липсват контролни механизми, които да проследяват как се харчат държавните пари. Липсват обратна връзка и отчетност за това как филмът се е реализирал след края на производствения процес, гледал ли го е някой изобщо, спечелил ли е някакви пари. Ще ми се да вярвам, че новите текстове не означават просто по-висока стена, зад която киногилдията се скрива от публиката, за да си върши своите там работи. Защото нискобюджетен или "труден" филм не е задължително да значи негледаем. Да, масовият вкус невинаги съвпада с високото художество, но времената, когато идеологически се възпитаваше съпротива към популярните жанрове, се надявам да сме ги оставили зад гърба си.

А на нашите фестивалчици, които смятат, че публиката е твърде глупава да разбере великите им идеи, ще предложа съвсем кратък списък от филми със смешни бюджети, които са се превърнали в гигантски хитове. Прекрасната ирландска романтична драма "Веднъж" е направена за около 150 000 евро. Връща боксофис от 20 милиона. "Проклятието Блеър" има бюджет от 35 000 долара. Печели към 250 милиона. "Лудият Макс" на австралиеца Джордж Милър, който и днес търпи успешни продължения, е струвал 200 000 австралийски долара. Възвръщаемостта е 100 милиона. По-сериозни разходи имал "Американски графити", който Лукас снима, преди да се впусне в грандиозното приключение "Междузвездни войни" - 700 000 долара (което за 70-те си е цифра). Спечелил 140 милиона долара. И накрая "Ел Мариачи" на Робърт Родригес. По терминологията на кабинета - един от най-"трудните" филми, които могат да съществуват. Заснет за около 7000 долара, предимно извадени от джоба на режисьора. Върнал над 2 милиона и презаснет, вече с по-висок бюджет, като световния феномен "Десперадо".

Мисля, че от тези няколко скромни примера е очевидно, че добро (и успешно) кино може да се прави и с малко пари. Парите са само средство. Проблемът е, че тук те основно са средство за оправдание защо един филм е зле направен.