Явор Сидеров е преподавал история, политически науки и международни отношения в университетите в Западна Австралия, Калифорния и Американския университет в България.



- Г-н Сидеров, идеологизира ли се историята?

- Няма една-единствена и неоспорима история. Историографията е поле, на което се състезават интерпретации. В идеалния случай най-успешна би трябвало да бъде най-обективната, най-детайлната, най-добре аргументираната и представителна за описваните процеси и събития интерпретация. Често не е така - историците, подобно на всички други, са подвластни на разнопосочни идеологии, имат слепи петна, прокарват определена линия, или просто не са в състояние да проявят съпричастност към обекта на изследването си. В други случаи изпитват твърде голяма съпричастност. Обективността е ахилесовата пета на историческата наука. Напълно изчистена откъм идеологически влияния историография няма, а вероятно не може и да има, но стремежът към обективност и съпричастност е ключов за успеха на едно изследване.

- Какви са формите на идеологизация в историята? Има ли решения за преодоляването й?

- Приоритизиране на едни факти и неглижиране на други, липса на контекст, налагане на идеологическа рамка на изследването без доказателственият материал да е оправдал подобно решение, недостатъчно добро познаване на полето и компенсация на това непознаване с идеологеми - формите са много, резултатите - еднакво печални. Изисква се смелост, ерудиция, интелектуален и морален интегритет, широта на погледа и методологическа дисциплина, за да произведеш качествена историография. Дори тогава тя няма да бъде последната дума. Всичко това е еднакво валидно както за произвеждащите писана история, така и за преподаващите я. Историята е хуманитарна наука. Тези, които я пишат, и тези, които я преподават и четат, следва да се водят от идеалите и принципите на хуманизма.

- Какви са практиките в другите държави?

- Има различни школи и начини на писане на история. Някои са повлияни от философски, социологически и културологични теории, други претендират за пълна независимост и твърдят, че се опират на "фактите". Историците черпят факти от изворите, които рядко са безпристрастни. Освен това фактите сами по себе си нямат познавателна стойност. Те придобиват такава едва когато са подредени в наратив, в някакъв разказ. Това, което отличава силните исторически школи в развитите страни от недозрелите, е отказът от партизанщина - включването, а не изключването на различните, на тези, чиито гласове и чийто опит не се вписват в доминиращата идеологема. Отказът от радикални интерпретации, от човеконенавистнически идеологии - крайнолеви, крайнодесни, също е белег на зрялата историография. Най-сетне балансираното преподаване на история в училищата е всъщност начин за справяне с подобни идеологии, вид гражданско възпитание. Ако основната функция на историческата наука през 19-и век е била да възпита чувство на национална принадлежност, най-важната й задача днес е да изгради гражданско съзнание.

- Как се използва историята за формиране на съвременните политически стигматизации и нови идеологии (Изток-Запад, САЩ, ЕС-Русия и т.н.) Трябва ли да се промени моделът на разказване на историята в училище (нови учебници, нов подход)?

- Историята е инструмент за политическа мобилизация. И в момента върви процес на мобилизация на историята и фаворизиране на определени интерпретации пред други, предопределени от политическия дневен ред на едно или друго правителство, на един или друг идеологически режим. След един относително дълъг период на отваряне руската историография ще бъде принудена да влезе в крачка с доминантната доктрина, която фаворизира националното, уникалното, православното, изграденото в опозиция на Запада пред всичко, което сочи примери на културни взаимодействия, на сътрудничество и взаимно проникване. На Запад се възражда исторически дискурс от времето на Студената война - дискурс, подчертаващ чуждостта и враждебността на руския свят, неизбежността на авторитаризма и дори тоталитаризма като "естествена" функция на руския манталитет. Този тип втвърдяване и в двете страни никак не допринася за писането на качествена история. Напротив - води до задънената улица на предварително формираните представи, до стигматизация, до окарикатуряване дори. Що се отнася до модела на преподаване на историята в училище, от изключително значение наред с политическата, военната и дипломатическата история да се преподава икономическа, социална и културна. Привилегироването на историята такава, каквато е била преди 50 или 100 години, само отегчава учениците, не им дава контекст, лишава ги от възможността да бъдат съпричастни към актуални процеси, които вероятно имат аналог в миналото.

- Защо е важно децата и учениците да имат критично мислене за историческите събития?

- Вникването в историческите проблеми изисква определена зрялост и багаж, така че не съм убеден доколко учениците под гимназиална възраст са правилна таргет група. А иначе - по същата причина, поради която е добре да имат критично мислене изобщо. Критичното мислене не е същото като критикарството, а начин да направиш информиран избор. След като историографията е поле за конкуриращи се интерпретации, критичният поглед върху тях дава възможност на учениците да изберат по-добрата. Това предполага труд, четене, мислене, дебати - все базисни умения, без които не може. Освен тях предполага и специализирано знание. Всъщност критичното мислене е единственият възможен начин да знаеш. Останалото е механично усвояване на информация, от което няма никаква полза.

- Започнало ли е колективното осмисляне в България на годините между 1944-та и 1989-а? Какво ни пречи да имаме обща оценка за това време?

- Още сме много далеч от синтеза. Деветдесетте не произведоха сериозна наука в тази област, а голямо количество съмнителни по качеството си мемоари и квазипублицистика. В последното десетилетие се появиха сериозни изследвания, но те са първата вълна - самите те все още не са подлагани на преоценка, на научна ревизия. Едва след няколко вълни на оценка и преоценка, на конкуриращи се интерпретации можем да кажем, че имаме материал за синтез. Но периодът 1944-1989 г. в България просто отказва да умре, отказва да се "историзира". Той се преживява като настояще, не като минало - или през неунищожима носталгия, или през тотално отрицание. Повод е за съвсем реални политически баталии, което не допринася с нищо за една трезва оценка.

- Как е решен този проблем в страните с тоталитарни периоди в своята история?

- Учебникарски пример за разрешаването на този проблем е историографията на нацизма, но тя далеч надхвърля националните граници на Германия. Историографията на нацизма се пише поне от толкова чуждестранни учени, колкото от германци - всъщност от много повече. Но ако вземем германския пример, познанието за нацизма минава през много фази и корекции, през много обяснителни и познавателни режими, за да кулминира в така наречената война на историците (Historikerstreit). Е ли нацизмът функция на германското развитие от 18-и и 19-и век? Има ли специален германски път, който обяснява тази морална катастрофа, системен ли е проблемът, или става въпрос за узурпиране на властта от малка клика престъпници начело с изявен социопат? Седемдесет години научни изследвания, интерпретации и контраинтерпретации са произвели почти необятна литература, която дава възможности за синтез. Изследвани са всички аспекти на нацизма и германското общество - икономически, политически, социални, образователни, културни. Ние сме още в началото на този процес.

- Наскоро беше обявено епохално историческо откритие - историята на Петър Богдан. Защо беше определено за такова и какво е значението й за осмислянето на българското минало?

- Историята на Петър Богдан беше известна на историческата ни наука. Нямахме пълния й текст и в този смисъл откритието наистина е значимо. Защо беше определено за такова е очевидно - тя предхожда историята на Паисий със сто години. Значението й за осмислянето на българската история минава именно през включването, за което говорих по-рано - Петър Богдан е католик, текстът му е писан на латински, издаден е в Рим и адресира чуждестранна публика. Това прави ли го български според настоящата дефиниция на българщина? Конкуренция ли е на Паисиевия текст, допълва ли го, изключват ли се двата текста - ето това са въпросите не толкова пред българската наука, колкото пред образователната система, която ще популяризира Петър-Богдановата книга.