Намерих този текст под пакет машинописна хартия в дъното на шкафа. Някога, в първата позорна и гладна криза, в писателския съюз изневиделица пристигна помощ от австрийски литератори. Късметлии между нас получиха торбичка с хартия, кафе и пачка индиго. Пий кафе и пиши! Хартията беше японска, с водни знаци, дожаля ми да я използвам за дописки, оставих я за особени случаи, за "представителни нужди". Такива поводи просто не се явиха и тя остана в споменатия вече шкаф, където, без да видя, съм я сложил върху листовете на този ръкопис.Това всъщност са отговори на анкетата, започната от покойния днес професор Любен Б. Възнамеряваше да изследва какво мисли българският писател за своето поприще, за своя дълг в литературата, за предназначението и изстрадването на творчеството. Част от тоя текст той публикува като интервю през 1987 г. Днес, след цели три десетилетия, със смесени чувства откривам, че не съм отстъпил от своето поетическо кредо, но пък и не противоборствам на разбиранията на младите поети за смисъла и духа на поезията. Това е единственото, което харесвам у себе си - че не ги отричам, тези разбирания, макар да нямам никакъв подтик да ги следвам. Изкушавам се да представя нещо от моите, когато съм бил на тяхната възраст. Който иска, може дори да сравнява. Странното е, че с годините самият аз все по-трудно забелязвам разликите.

Прочее това не е желание да манифестирам възгледите си. По-скоро е малодушно отстъпление от инстинкта да не показвам повече, отколкото имам смелост...



ВРАЗУМЯВАТ И ПАЗЯТ ОТ ЛОШИ ОЧИ...



Може би поради наивните заблуди на миналото, поезията ми се струваше жребий, който носи повече радости и гъдел, отколкото риск и борба. Беше за кратко.

Като момче отчаяно мечтаех за пътешествия, и днес в мен се събужда свежа завист, когато срещна моряци или авиатори, или като се разминавам с прашните евразийски камиони. Добродетелите ми се виждаха подозрителни, ако не са обвеяни в пот и в дим. Но пък вероятно съм искал да се отдалеча от бедността и несгодата на провинциалното юношество, да потърся някакъв изход от натиска на посредствеността. Опазването на гордост и амбиция, обаче, трябва да ми се е струвало някакъв егоизъм, или по-скоро ми е било внушавано, че е егоизъм. Или може би провинцията, по начало предпазлива и винаги с едно насмешливо недоверие към поета, е сметнала, че е нужно да изпита куража ми.

Сега си мисля дали точно това по-късно не ме е тласнало и към публицистиката, защото за мене публицистиката винаги е била не само нуждата да прехраня плътта и музата, но идейност, която ми се привиждаше достойно, мъжко, трудово (най-после) занятие. Струваше ми се, че то е моята истинска професия, както някои поети са били телеграфисти, машинисти, стенографи, банкови чиновници. А поезията - това е съвсем друго, тя е призвание, обречение. Ревниво ги отдалечавах една от друга, докрай се съпротивлявах на напора им да се слеят. Докато, вече в друга възраст прозрях най-неочаквано, че те отдавна са се преплели, че се пораждат и се допълват - в мене. Но това вече никога не ме разтревожи, отлично бях разбрал, че поезията е далеко небезопасно, понякога дори смъртоносно посвещение, че публицистиката не е изкупление за поетически грехове, а страст и съдба, сериозно творческо премеждие, енергично участие в живота.

Те са най-скъпоценното, към което се пресегнах в този свят. И никога не се наложи да го отбранявам от собствените си колебания и лекомислия. Нещо повече, те ме вразумяваха и пазеха от лоши очи..



ТОЛКОВА ЗАГИНАЛИ ПОЕТИ, И НИТО ЕДИН НА ДУЕЛ!

В душата си винаги съм настоявал, че главната намеса на поета в действителността са неговите стихове. Стиховете са и словото, и делото на поета. И нещо, което е толкова знаменателно за нас тук, в тази България: толкова загинали поети - и нито един на дуел! Има народи, чието пребъдване е гарантирано от самата им многомилионност, от местоположението или от кой знае що още. За техните поети и мислители е нормално и престижно съзерцанието, изящното отсъствие от грубия живот. И това е традиция, понякога хилядолетна. За българския поет нормални и престижни са били сабята и револверът, участието в бунтове и съзаклятия, в освободителните войни. Народът ни е изпитвал нужда от духовни хора във всичките си борби, в окопите, по скали и по орляци.

Веднъж бях в Индия за годишнина от смъртта на Дебелянов. Местните литератори бяха изумени, че е възможно поетите да ходят на война. Да бъдат убивани на война! Напрегнах се да им обясня. Не стана, не приеха. Нямаше откъде да знаят, че поетите по нашите земи влизат в поезията, за да се влеят в народната съдба, а не за да да я избегнат..



НЕЩО ЧЕСТНО И СВЯСТНО -

И ТОЗИ СВЯТ НЕ Е ВЕЧЕ СЪЩИЯТ



Разбира се, че всяко изкуство има идеята да промени света. Но писателят не трябва да се надява на "потреблението" на промените. Мисля, че той обикновено не дочаква резултата от своето дело. С една статия във вестник може (макар и рядко) нещо да се постигне незабавно: да се свали некадърен управник, да се изобличи крадлив големец, подкупен магистрат. Това, засега повече теоретично, е постижимо, то някъде сигурно се и случва. Но ако имаш амбицията да промениш човека, човечеството, света - а такава е целта на литературата! - трябва да изгубиш суетата си. Инак съм напълно убеден, че когато човек в изкуството или извън него извърши нещо свястно и честно, този свят не е вече същият.

И в поезията ли? Да и в поезията. Поезията има привилегията първа да открива, да изковава художествените идеи, от нея те преминават в другите изкуства и тъй въздействието й се умножава хилядократно. Освен това читателите на поезия по правило са водачи на своята среда, те предават нейните вибрации на околните - като пример, като плам и порив, чрез тях духът на поезията се бори за съществуване в "практиката" на живота. Но това естествено остава скрито за всеки, който разпознава успеха по аплодисментите и по кошниците с цветя.



ЖИВОТЪТ, ПРЕПИСАН НА ЧИСТО



Никога не съм вярвал, че споменът е минало! Онова, което е минало, ние го забравяме. А споменът е възможност да запазим и да притежаваме събития, чувства, дела, приятели - докрай! Споменът е чистилище на стойностите. Днес едно страдание може да ни носи само болка и отчаяние, а в спомена да ни изпълва с гордост. Един човек може днес да ни възхищава с излъчването си, да ни привлича даже, а в спомена си утре да го намерим смален, фалшив, имитатор на жестове и идеи. Споменът е и един избор на съвестта и на паметта. Споменът е нашият живот, преписан на чисто...

И друго, когато поетът посяга към спомена за слово, за образ или мъдрост, това не значи, че той не ги взема от съвременността. В него, чрез него, през душата му и в паметта му, споменът вече е съвременност. По-трудно си представям, че като художника ще разкрачи статива си срещу пейзаж или човек и веднага ще ги пренесе върху платното. А че споменът бива и сълза, бива. Но може би е точно онази сълза, която на всяка цена трябва да задържим...



НЕ УДРЯЙ ВРАГА С ЦИГУЛКАТА!



Всеки писател някой ден бездруго научава, че инструментите ни за живота и за творчеството са едни и същи,че трябва строго да пазим сечивата си, честно да ги притежаваме. Противно на мнозина и след като съм опознал немалко човешки съдби, вярвам, че един стругар, например, може с една и съща ръка да разбие някому зъбите, а после в труда си да постигне връх на прецизност и майсторство. Не може обаче поетът, който днес е излъгал и наскърбил някого в живота, или е унизил нечие чувство, или е съсипал нечия любов, или пък се е омърсил с компромис, донос или кариера, или само е подал ръка на подлец, утре да напише нещо високо и красиво. Може да изглежда, че го е написал, може дори да се твърди, но ще изглежда и ще се твърди не задълго. Понякога изведнъж, а понякога незабележимо и бавно - но неизбежно! - се разбива апаратурата на твореца, ако той си служи с нея непорядъчно. Това е причината за множество загадъчни творчески мълчания. Тази апаратура, най-общо е душата на твореца и ако бъде злоупотребена и огрубена, никой повече не може да я акордира за високо изкуство. Някога изгубих стихотворение, от което съм запомнил края. Сигурно го помня неслучайно. Ето го: "Не удряй врага с цигулката, удари го с музиката!"