Световноизвестната оперна певица Александрина Пендачанска ще отбележи на 2 април 30 години на сцената. Мултимедийният концерт "Това съм аз" ще върне оперната прима назад във времето, когато за първи път се качва на голяма сцена, а музиканти като Гена Димитрова и Емил Чакъров предричат световния й успех. За три десетилетия тя влиза в повече от 70 роли и се превръща в един от най-изявените съвременни български творци.



- Госпожо Пендачанска, как ви изглежда днес 17-годишното момиче, което излиза преди 30 години на голяма сцена с ария от "Травиата?

- Изглежда ми умилително, много ми е трудно да се идентифицирам с това същество, в което повече виждам моите деца, отколкото себе си. 30 години са много време, цял човешки живот. Въпреки всичко това е минало през моето тяло и съзнание и аз имам спомени, макар и много далечни, от първото ми излизане на сцената. И е част от моята сценична памет. Там виждам едно момиченце, за което понякога ми е мъчно. Спомням си колко всичко ми се е струвало като някакво вълшебство, все едно някой ме е чукнал с вълшебна пръчица. Гена Димитрова си я спомням като кръстница, която ме е превърнала от Пепеляшка в принцеса. И затова споменът ми е съвсем приказен от първото ми излизане.

- Пазите ли още това момиче в себе си?

- Много съм се променила. Сигурно нещо се е запазило. Там виждам едно дете, което все още много неща не знае. Не говоря за вокалното познание, а за житейското. Там виждам едно дете, което е излязло пълно с енергия и жажда да се покаже. А сега, гледайки се, не съм можела дори да се поклоня. Има едно движение, което правя и няма нищо общо със сценичното поведение. И всичко това го прави съвсем различно същество от човека, който съм днес.

- 30 години на сцената, голям юбилей, не носи ли и малко тъга? Все едно всичко е постигнато.

- Думата "юбилей" ми звучи много стряскащо. Ако зависи от мен, бих я изолирала, въпреки че е категорична и точна. Все пак ми звучи прекалено завършено. Нито кариерата ми, нито животът ми е направил пълен кръг. Все още уча, развивам се. Не мога да кажа: "приключих". Затова да наречем предстоящия концерт годишнина, която е период на равносметка, да осмисли оставащото ми време.

- Какво говори тази равносметка?

- Не мога да живея без пеенето, музиката, сцената. Някак си всичко е било предопределено и до много малка степен е зависело от мен. Това, за което съм радостна и благодарна, е, че съм вървяла по пътя си. Оставях се да бъде водена от нещо, което в крайна сметка действително не е зависело от мен и не съм го пропиляла. Надявам се да съм го съхранила, опазвам го и правя всичко по силите си да го развивам. Но има едно нещо, което е много важно в нашата професия и всеки, който борави с нещо толкова деликатно и трудно като човешкия глас. Изключително сме зависими от физиката си, от състоянието на нашето тяло. А и на духа ни, ако щете, защото психиката на човек винаги се отразява и на физическото му състояние. Инструментът ни е вътре в нас и той е подложен на много повече стресове, отколкото други професионални сетива. Това, което ни дава професията, е много по-зависимо от нашето състояние. Това е един процес, тялото непрекъснато се развива и променя, затова няма начин във всеки един момент да кажеш, че този инструмент го владееш напълно. И трябва да нагодиш този инструмент във физическото си тяло според състоянието ти в даден момент - непрекъснат процес, който никога не спира. Няма край. Ученето и овладяването на гласа са едно безкрайно пътуване.

- Как това безкрайно пътуване на гласа се вписва в различните оперни роли? Кога един оперен певец разбира, че е готов да влезе в конкретна роля?

- Цигуларите и пианистите развиват техниката си. Има концерти за пиано, като Концерт № 3 на Рахманинов, който е едно от най-трудните неща за изсвирване, които изискват съвършено познаване на инструмента и владеене на техническите способности на пианиста. Гласът е различно нещо, защото това е все едно да разполагаш с пиано, което има няколко октави повече и по-малко. Всеки глас има не само определен диапазон, но и определен обем. Затова няма една най-трудна роля. Има роля за един тип глас. Това не е въпрос на техническо умение, колкото на физическото състояние на гласа в момента.

Аз все пак смятам, че обективно жената физически е най-здрава и най-силна на възрастта до 35 години, върхът на нейната фертилност във всеки един смисъл на думата. И творческа, и женствена. Ако трябва да съм честна, имам роли, които съм изпявала на 30 години, които сега не мога. И това е съвсем естествен процес, гласът се развива, променя и остарява заедно с мен. Невъзможно е да си представяме, че този пик, който има една 30-35-годишна жена, е същият и на 50 години. Но в същото време възрастта ти дава други роли, които на 30 години не можеш да направиш. Това са по-зрелите роли и не е въпрос на техническо усъвършенстване, колкото на това да слушаш тялото и гласа си.

- Атрактивна ли е още класическата опера? Как гледате на новите прочити и модерни интерпретации?

- Няма как в 21-ви век да поставяме оперите както са се поставяли през 19-и и 20-и век. Те трябва все пак да говорят на съвременния човек и затова съм твърдо "за" съвременния прочит винаги когато е свързан с либретото и с оперния текст. Против съм самоцелността на модерността, когато не става въпрос за интерпретация, а за самоцелно изопачаване на текста. Но когато има смисъл и логика с оригиналния текст, нямам нищо против всяка модерна трактовка.

- А как гледате на вълната metoo в изкуството. Чуват се идеи да се прекрои операта "Кармен", където жената е подчинена на мъжа?

- Като цяло смятам, че това са абсолютни глупости. Както в Австралия отпреди няколко години, където "Кармен" беше забранена, защото насърчавала тютюнопушенето и действието се развива в тютюнева фабрика. Аз съм либерално мислещ човек. Но във всяко едно нещо трябва да се спазва чувството за мярка, дори и в политическата коректност. Когато премине мярката, тя губи и смисъла си и се обръща срещу себе си. Абсолютно подкрепям metoo и разбирам това движение, слава Богу, че започва да се говори за това. Защо е проблем на целия женски пол, с който е трябвало да се справя в продължение на хилядолетия. Толкова сме далеч от равнопоставеност, че няма накъде. Това не значи, че не трябва да се опитваме да я постигаме, да правим стъпки. От друга страна, тук също трябва да се внимава и да се пази мярката. Информирам се основно от Washington Post и New York Times. И когато наскоро отново имаше обвинения срещу холивудски актьор, който се опитал да целуне някаква жена в апартамента си, това вече преминава мярката на нормалността. Това не е свързано със сексуален тормоз на работното ти място. Затова е важно да се прави разграничение и виждаме, че metoo се обърна срещу себе си, както и много други обществени течения и настроения. Иначе в операта е имало и продължава да има хора на високи позиции, които се възползват от своите постове. Има и жени, и мъже, особено в нашия артистичен свят, с хетеросексуална и хомосексуална ориентация, които се възползват от това и правят кариера.

- Как изразява гнева си едно колоратурно сопрано? Какво ви провокира да повишавате глас?

- Това, което най-силно може да ме разгневи, е преминаването на мярката. Когато някой стане безобразен. Аз съм гневен човек, имам я тази черта в моя характер, макар и това да се случва истински много рядко. Но избухвам много лошо. Избухвала съм на главна улица във Варна, в средата на 90-те години. В най-мутренското време, за което не знам дали беше по-мутренско от сегашното, което се проявява по по-перфиден начин в държавното управление. Тогава в едно заведение, на съседна маса, компания, която се държеше безобразно, по някакъв начин обиди и засегна майка ми. И както бяхме по средата на главната улица, аз изпях един страшно висок тон. Гласът е сила. Все едно отидох и им обърнах масата. Имаше няколко секунди на пълно мълчание и тишина. И в този момент или трябваше да дойдат и да ни пребият, или да млъкнат. И те млъкнаха.

- А кога гневът не е добър другар?

- Гневът никога не е добър другар. Но това е другата страна на една и съща монета, на която от една страна стои гневът, а от другата - търпението. Безкрайното търпение обаче също не е добър другар, защото се превръща в безсилие.

- Защо в България успяваме толкова трудно да намерим единение по важни обществени въпроси?

- Защото сме изпаднали в едно състояние, от което вярвам, че ще излезем. Трудно намираме общия път помежду си, който е много повече. Пътеките, които ни водят един към друг, са много повече от тези, които ни разделят. Говоря за нормалните хора, които искат да живеят спокойно и достойно. Да живеят в едно справедливо и правилно общество - необходимо условие човек да може да строи собственото си индивидуално щастие. Затова сме милиони българите, които искаме едни и същи неща. Това, което всички искаме, не е кой знае колко различно, а пътят за постигането му е това, което трябва да ни обедини. За съжаление се оставяме да ни разделят, макар и да не съм привърженик на конспиративните теории. Виждаме обаче тенденция да се всяват раздори, конфликти вследствие на тази хибридна война, която се води. Надявам се, че това ще се преодолее, ще се обединим заедно да изчистим обществото си от една малка група хора, които нямат и един процент. Единствено със средствата на политиката може да се помогне. Надявам се да се появи група от хора с обща цел, които да създадат истинска вълна, а не поредната подмяна. Това е единственият начин да се възстанови държавността - чрез обединение.

- Имате ли максима, взета от операта, която си повтаряте и която носи със себе си промяна?

- Не съм го пяла, но всички го знаем: Vincero, vincero!, което значи: "Ще победя и ще победя!" Ще пеем арията на Калаф от "Турандот" и ще победим, няма по-оптимистично.