Новосъздаденият след Освобождението държавен апарат и многобройната администрация търсеха подготвени хора, които да модернизират страната, да я върнат отново в Европа. В традиционното общество учителите бяха сред най-добре образованите. Най-добре образовани, но не и най-добре платени. Заплатите им не издържаха на сравнение с тези, които сега бяха определени за чиновниците. Те подмамиха доста преподаватели, които напускаха питомците си. В Дупница например от 14 души, завършили трети клас (сегашен седми), 10 бяха избрали учителската професия. След Освобождението само трима от тях не се полакомиха за по-добрите чиновнически доходи. Не е за чудене. Въпреки опустошенията на войната лицата на административна служба не живееха зле. Председателят на окръжния управителен съвет в малкото градче Златица например получаваше 18 000 гроша, членовете на съвета - по 12 000, секретарят на началника - 11 000. А главният учител в съседен Пирдоп в същото време получаваше едва 5000.

Тези заплати, много по-високи от това, което можеше да изкара земеделецът, занаятчията или работникът (а и данъците, които чиновникът плащаше, бяха много по-ниски), подсториха у цяло едно поколение неудържима стръв към държавната работа - тя те хранеше, обуваше и обличаше без особено големи усилия. Много младежи, които с успех биха могли да използват талантите си в други области, прекарваха времето си да киснат пред вратите на министрите с надеждата за добре платена служба. Особено полезни бяха политическите връзки. В Румелия разправяха, че Пловдив бил станал истински пазар за чиновници. Единствените разговори между по-младите били:



Ти какъв си назначен? С каква заплата?



Но перспективите пред чиновниците не винаги бяха сияйни.

На ръба на XIX и XX век България премина през поредната икономическа криза. Заплатите на общинските чиновници паднаха почти двойно. В Ловеч през 1900 г. кметът бе принуден да се задоволява с 1560 лв. годишна заплата, след като през 1899 г. бе получавал 3000; помощник-кметът - 1040, при 2000 лв. през 1899 г. (левът се равняваше по стойност с френския франк). Все пак положително бе, че властта опитваше да прилага елементарни критерии за социална справедливост - тези, които вземаха по-малко, бяха ударени по-слабо - заплатата на писарите падна от 600 на 480 лв., на разсилния - от 360 на 300. Но те и в нормални времена едва скърпваха двата края. В същото време платата на градския инженер си остана непроменена - 3000 лв. - зер кандидати за кмет много, а за инженер трябваше и ценз, а ако не остане доволен, той лесно можеше да се откаже от службата в полза на обществото и да открие собствена фирма. Не бе променена и заплатата на градския лекар.

Значително по-добре бяха работещите в централната администрация. През 1900 г. министърът на вътрешните работи получаваше 15 000 лв. годишно (за съпоставка в Румъния - 24 000 лв.), главният секретар на министерството - 6600 лв., началникът на отделение - 5160 лв., а обикновеният подрегистратор-архивар - само 1620 лв. Управителите на по-големите окръзи се подписваха за 6000 лв., а на по-малките - за 5160 лв. В тях и заплатата на архиваря падаше на 1200 лв. 6000 лв. получаваше и софийският градоначалник. Околийските началници на по-важните околии вземаха по 3360 лв., а на по-малките - до 2760. Първостепенен полицейски пристав имаше заплата 2640 лв., старшите стражари - по 840 лв.

В столичния градски съвет началникът на архитектурното бюро получаваше 7200 лв. годишно, помощникът му - 4200 лв. Инженерите, началници на отделните бюра - от 4200 до 5400 лв., началникът на пожарната команда - 3000. Надзирателят на публичните домове - фелдшер по образование - си докарваше 1500 лв., а двамата надзиратели за тайно практикуващите проститутки - по 1050. Писарите получаваха по 1200 лв.



Според влиятелния тогава икономист Кирил Попов като достатъчна за оцеляване заплата за основния учител можело да се смята 1000 лв. годишно (средната през 1895 г. бе 816 лв. - на половината от тази във Франция, Белгия и Холандия и три-четири пъти по-ниска от тази във Великобритания). Според този показател официалните доходи на 80% от учителите и учителките бяха недостатъчни. Но дори и тези данни не ни позволяват да вникнем в същината на картината. Както уверява Марк Твен, ако един американец изяде за вечеря едно пиле, а друг си ляга гладен, според статистиката двама средни американци са вечеряли с по половин пиле. Е, и тук така. Селските преподаватели - а те бяха мнозинството от учителите - само можеха да си мечтаят за заплата от 1000 лв. Всъщност от 4400 преподаватели, обучаващи селските деца, само 300 получаваха повече от 800 лв. годишно.

По-добре платени бяха преподавателите във Висшето училище. Съгласно закона от 1894 г. редовните професори трябваше да получават годишна заплата от 7200 лв., извънредните професори - 4800 лв., а ректорът - 600 лв. допълнителни "представителни".



Относително най-добре бяха поставени военните



От 1 януари 1900 г. генерал-майорите в българската армия вземаха по 12 000 лв. годишно за чин. Отделно за длъжност. Полковниците по 8000, подполковниците - 6000, поручиците - 2520. Е, от друга страна, не всички военни водеха охолно съществуване. Фелдфебелите се разписваха срещу 780 лв. годишно, старшите писари - срещу 660, а музикантите II разряд - само срещу 216.

Доходите на заетите в индустрията бяха значително по-ниски. През 1904 г. в покровителстваните от държавата индустриални предприятия преобладаваше надница до 1 лв. - сиреч към 300 лв. годишно. Най-много заработваха дневно мебелистите и дърводелците - по 2.5 лв. Най-малко - текстилните работници - до 1,5 лв. Независимо къде и какво .работеха, жените вземаха най-много до две трети от надницата на мъжа, а в някои случаи, като в химическата индустрия - една трета.

Чираците не можеха и да мечтаят за подобно заплащане. За година платата рядко надхвърляше 200 лв. - отделно едно кошче за носене на слама. В същото време слугинята на министъра д-р В. Радославов вземаше 132 лв. Дали работата ? бе по-лека от тази на чирака, не знаем. Но и тя като него се хранеше и спеше в къщата на господаря си, а навярно получаваше и от старите премени на госпожата.

Допълнително селяните, а и чиновниците нисък ранг бяха смазвани от заемите, които вземаха от лихварите. Не бе рядкост при заем от 13 000 лв. някои да изплатят 43 000 лв. и да им остава да дължат още 20 000 лв. При това положение ясно бе, че към края на месеца, когато наближеше денят на "бай Падежко", длъжниците се будеха, облени в студена пот.



Но цените на хранителните стоки поне не бяха високи.



На пазара в Хасково да речем можеше да се намери и "от пиле мляко". Насядали селянки продаваха масло, домашна направа. Надлъж по тротоарите бяха разставени дълги тезгяси. Върху тях се кипреше риба - прясна, наловена от Марица, или внос от Цариград и Гърция - скумрия, паламуд, турук, скариди, миди, сом, шаран, калкан. До самите маси бяха възправени големи мангали със скара, на които купувачът веднага може да си опече току-що купената риба. Фурната продаваше топъл хляб, а като си вземеш и един юз вино от бакалницата, яденето ти е готово.

Проблемите, с които се сблъскваха различните обществени класи, бяха различни. Докато доста селяни се чудеха как да залъжат непрекъснатото стържене в стомаха, в края на века политическият и социалният елит бе разработил стройна система за тържествени обеди и вечери. Когато Иван Евстратиев Гешов даваше прием, за да ознаменува венчавката на дъщеря си, менюто бе подобаващо. Хайверът бе доставен направо от Гърция, вината бяха марсилски, дивечът и сладкишите - от Виена. Почетен гост на празненството бе князът.

Граф Дьо Бурбулон, секретар на Н.Ц.В., се кахъреше по време на едно от посещенията си в Пловдив, че имало опасност да надебелее много от муса от гъши дроб, на който наблягал прекомерно въпреки угризенията на съвестта си.

Пак той даваше "малка" вечеря за десет души, която по неговите думи била твърде "проста", тъй като се състояла "само" от зеленчукова крем супа, агнешки момици със сметана, дива патица със сос "салми", печено говеждо филе с картофи "дюшес", гювече със софийски гъши дроб и шоколадов мус.

Две седмици по-късно същият индивид даваше вече "голяма" вечеря, на която присъстваше и самият княз. Менюто изглежда доста по-различно: крем супа, волован с филе от калкан, говеждо филе, гарнирано с пълнени гъби, хлебчета от гъши дроб със сос "марсала", ярка с трюфели, пастет от бекас, салата, аспержи с холандски сос, торта "дипломат" с "кирш", десерт.

Това бе директна и нека го кажем сполучила атака против подаграта на владетеля, който не може да се въздържа дори когато е уверен в неизбежните болезнени последствия. При това масата е украсена с теменужки и иглики в кошнички и вази и пред всеки гост е поставено отделно изящно букетче. По същото време лекарят на Държавни мини - Перник отбелязва за менюто на работниците там, че храната им не е друго освен хляб, сол, пипер, чушки, бял и червен лук, често боб и леща, а съвсем рядко дроб или месо.