Разкрачени в общата си оценка за близкото минало, не е учудващо, че политическите сюжети за комунизма, антикомунизма и целия им идеологически реквизит могат да сътворят мигновен минискандал в България. И проблемът не е в това, че нито историците, нито обществото ни са на едно мнение за събитията, променили облика на държавата. А в това, че политиците търсят лесни електорални дивиденти, създавайки магически обобщения за тях.

Декларацията срещу "Луков марш", в която членът на ръководството на БСП и заместник-председател на парламента Валери Жаблянов се "изпусна" и определи Народния съд като "необходимо и неизбежно правосъдие", не е поредният политически "лапсус". А неповторим "творчески" гаф. И не е учудващо, че часове по-късно тези редове бяха изтрити от декларацията. Но не бяха изтрити от мисленето на ръководството на БСП. Не е учудващо, че ГЕРБ иска оставката на Жаблянов, независимо че в тази партия има горди бивши членове на БКП. Докъде обаче ще стигне този разговор за оценка на тоталитарното минало?

Още на 1 февруари



парламентът влезе в поредния си скандален сюжет



по линията комунизъм - антикомунизъм, когато трябваше да бъдат почетени жертвите на комунистическия режим. От едната страна "антикомунистът" Спас Гърневски размаха пръст на представители на БСП: "Господа другари, не е грях, че някой се е заблуждавал и вярвал в абстракцията на комунизма или са го принуждавали да бъде партиен член. Грях е, когато си разбрал истината за престъпленията на комунизма и въпреки всичко си му останал верен заради парите и властта". А Жаблянов, който тогава отказа да почете паметта на жертвите на комунизма, отговори, че: "БСП няма как да бъде изправена на подсъдимата скамейка, защото беше партията, която водеше въоръжената борба срещу фашизма и монархофашизма".

Затова "личното мнение" на Валери Жаблянов, изразено в първата декларация на БСП за "Луковмарш", покачи температурната амплитуда около него. Зам.-председателят на БСП не само не се извини, но показа и рецидив. А това, че от няколко дни цялото социалистическо войнство се хвърля лъвски да брани своя другар, вкара БСП в обяснителен режим с нелепи аргументи.

"И медиите, и обществото искат от БСП непрекъснато вече 28 години да се извиняваме за нещо, което се е случило преди 70 години. И това да го правим ежедневно от сутрин до вечер, включително и събота вечер", включи се в защитата депутатът Георги Свиленски. Пред "Нова телевизия" той оправда присъствието на спорния текст за "необходимо и неизбежно правосъдие" като изместване от фокуса на декларация, осъждаща провеждането на "Луковмарш". Според него политиците трябва да гледат напред, за да може хората да живеят в една нормална държава, в която "спорът да не е какво е било, а да бъде какво ще бъде".

Именно между какво е било и какво ще бъде



БСП изпада в непрекъснато противоречие със себе си



Не може един ден да поднасяш цветя на бюста на Тодор Живков в Правец, а на другия да питаш защо им се държи сметка. Левицата, хем иска да не бъде обвързвана с репресиите на "Живковия режим", хем обаче иска да ползва носталгията от времето, когато кашкавалът и саламът са били евтини. Не само защото едни от най-видните им активисти са наследници на комунистическата номенклатура. Партията, която определя себе си като "столетницата", по всякакъв начин отказва да признае своята отговорност за най-мрачните последици на режима отпреди 89-а година - убитите без съд и присъда в първите месеци след 9 септември 1944 г., масовите изселвания и убийства на политически противници в "Белене". Дори "целувката" между Лютви Местан и Сергей Станишев през ноември 2013 г. по-скоро показа лицемерен политически брак между БСП и ДПС, отколкото искрено извинение за т.нар. възродителен процес.

Липсата на всеобща обществена оценка за Народния съд (по подобие на съдебни процеси в почти всички европейски страни, засегнати от Втората световна война), за репресиите не само на комунистическия режим, но и на времето, когато България е била съюзник на хитлерофашизма, позволява на партийните централи



да изграждат своя идеологически образ, спекулирайки с историята



Това е стара игра, но у нас се друса като "ситно ле-ле" с особен трепет. Ако някой отрече, че не е имало репресии и убийства заради политически или икономически причини в историята на следосвобожденска България, значи е завършен лицемер.

Репресиите от 1923 г., атентатът в църквата "Св. Неделя", убийствата на българската интелигенция от Гео Милев и Йосиф Хербст до Райко Алексиев (Фра Дяволо), концлагерите, "Белене", т.нар. възродителен процес са язви, които няма как да оздравеят в умовете на хора, които са ги преживели или се пазят в спомените като фамилни травми. Не може в общество, в което с еднакъв патос се чества и осъжда 9 септември, да имаме обща оценка за близкото минало. Не може да стане, и когато имаме премиер, на когото, хем "дядо му е утепан от комунистите", хем е завършил "университета Тодор Живков".

По-големият проблем е, че генералната тема за оценката на близкото минало се гарнира с все повече агресивна реторика, която ни връща в началото на т.нар. преход. Когато същата тази оценка разделяше бащи и синове. Нашето общество не просто се лута безнадеждно, но и като че ли изпитва удоволствие от болката, която си причинява. Осъждането прилича на бдение с възпяване на реваншизма, а носталгията - на нещо хубаво, което няма да се върне.