Хубав е март - какъвто и да се случи. Винаги нестандартен, пълен с изненади, непокорен нито на живака, нито на барометъра. Със снегове и с минзухари, с черни облаци, от които дъждът мие ясното слънце. Може би най-младият месец в годината, кой знае защо наименуван като баба. Препълнен от очакване, даже и да си си наумил нещо друго, пак на очакването се отдаваш. Сякаш и светът е в някакъв начален стадий: дърветата още в цвят, любовната тръпка (мяука) ходи по покривите, душата даже и да не цъфти още, но как силно го очаква! Сякаш всичко отминало, прежалено, прекипяло се задава отново и март ти дава знак да се взираш, да рискуваш, да спечелиш. Гледаш как природата започва младостта си - като за първи път. И се лъжеш, че това се отнася и за тебе. Това е твоят дял от пролетта - глупак ще си, ако не си го вземеш...

В такива дни ми се пишат невинни и безгрижни страници, дано запазя някак върху листа потрепвания и чувства, прекрасните измами на въображението, несръчните ни, но честни начинания, въздушните ни кули, шегите на амура, ако щеш. Навестяват ме изгорени писма и недокоснати от времето рокове, часове от безсмъртни приятелства, очи, прегръдки, гласове. Усещам маховете на крилете, с които времето идва и си отива. Това ми се пише през своенравния месец март, но между всичките мечти и илюзии, които той поражда в нас, точно тази се оказа неизпълнима. Обикновено през март избликват нерви и омрази и сърцата ни минават в неизбежна отбрана.



Имам дори такава книга: "Сърца в неизбежна отбрана"



Проверих, излязла е през 1993 г. Не ми харесва, че всичко така се повтаря. Фаталист съм. Вътре съм събрал страници, които съм пропуснал да напиша в години, когато те са звънтели в мен и когато съм бил заставен да мисля и да се боря за друго. Имам чувството, че онова време се завръща. Че някой пак ни приковава към опасните и обречени впрягове на чуждите страсти, на чужда алчност и ненаситност и пак ни залива някаква много важна и неотложна "политика", нужна на шепа хора и пагубна за хиляди. Точно нейните изблици, нейната безпардонност и агресивност замърсяват дихателната среда, задръстват съзнанието и го настройват за отбрана.

Самозащитата на личността е най-бездарното прахосване на човешкия живот. Дори и създаден за велики дела, човекът бива въвлечен в отблъскване на мрачните, изобретателни "иновации" на властници и олигарси, на обикновени подлеци и интриганти или на опасно заразената околна действителност. Това изчерпва енергиите му и го обезсилва пред посегателства, неправди и манипулации. Пълзящият обществен разврат (а развратът пълзи от горе надолу) размеква масата от българи. А тя е фундаментът на националния морал. Деморализацията, която напоследък с изненада забелязват и някои политически лица, сега отстранени от властта, не протича от само себе си, тя е желан резултат от игрите на върхушката, от представленията й върху националната сцена.



Агресия, извратливост и срамни самооневинявания гледа масата върху тази сцена



И чувство за безнаказаност, което потъпква мярката за справедливост и лоялност към народа. И отчита всеки знак, който върхушката непредпазливо изпуска в общественото пространство. Защото в тази страна от десетилетия вече простолюдието е по-просветено от своите управници. И те, не проумявайки това, продължават да го унижават с небрежните си ходове и несъстоятелни импровизации.

Срамно и бездарно еволюира отношението на върхушката към народа. От негоден и неприемлив мат'рял до невежи или мракобесни "тъмни сили", той с нищо не подпомага благородните й усилия за европейско развитие на България. Неразбиранията му към нейния висш пилотаж в политиката водят до гафове, до провал на дадени в чужбина обещания и въобще на поети зад гърба на обществото ангажименти. Народът замръква по площадите. Заради ски влекове, заради измамно поднесени му конвенции, заради мизерно възнаграждение на опасен и важен за държавата труд, заради проспано или просто изтъргувано на тъмно електроразпределение. Заети да чуват заповедни диктовки от странство, те вече не слушат тревожния шепот на страната си. Нейните светли глави за тях са "тъмни сили" - беше ни казано в лицето. Всичко извън мат'ряла за тях е враждебно и застрашително.

Даже и без да са светли глави, кадърни и смислени мъже отдавна са забелязали, че те съществуват предимно скупчени на кълбо. Топлят се и си дават кураж. "Пролет е - рече един печален и мъдър зевзек, - змиите се развързаха, тези там не се пускат." Звукът на това кълбо като гъгнив вувузел заглушава тоновете на пробуждането в природата. И всичко, което чака да зазвъни и да запее... в душата.

Душата пак се вкаменява за отбрана. Ако цъфти, ще бъде с каменни цветове. Какво ще роди след такъв цъфтеж, не ми се мисли...