|
| Калин Донков |
Отнасям се доста спокойно към периодичните кризи във вековните връзки Москва - София
Между държавите в този свят се завихрят всевъзможни сюжети, любовните чувства нямат значение за военнопромишлените комплекси. Дори с усърдно напрягане не бих могъл да се определя за русофил. Филията и фобията са някакви мистични състояния, освен разбира се, когато са платени. Но мисля, че познавам Русия сносно, литературата - и повече дори. Знам за тази страна немалко и точно това знание, може би, ме предпазва от заслепление. Имам ведро, овладяно, топло отношение към Русия, към руснаците, към рускините, към самовара и водката, към Ясна поляна и Ермитажа, към Андрей Тарковски и Родион Шчедрин.
Израснах в Плевен, детството ми бе по хълмовете, игрите - по тревясалите редути и окопите от освободителната война. Сричал съм имената по паметниците в Скобелевия парк, край Гривица и Дъбниците. Море от фамилии в камъка и между тях наистина финландски, полски, грузински (в т.ч. немалко князе). Румънците отделно - пред Гривица са полегнали безчет. Самият победител при Плевен Едуард Иванович Тотлебен е литовски немец. Тези имена там се пазят в мрамор и благородният камък ги гарантира срещу палавата тукашна конюнктура. (Нижните чинове - само с числа.) Може да се каже, че българската памет за онази война е просто каменна. Не е пластмасова, слава богу... Предците ни са направили каквото трябва, може би и защото са се опасявали, че ние ще излезем такива, каквито излязохме.*
Онази война ме е занимавала и професионално. Прочел съм някога немалко страници: спомени, дневници, документи, които отдавна са се превърнали просто в библиография. Онова, което ме озадачаваше, бе необикновеният плам, изумителната храброст на войниците и офицерите от освободителните полкове. Необяснима беше тая жертвоготовност на хиляди километри от родината, не в защита на дом, на род, на държава. Майор Горталов, набучен на турски щикове на редута Кованлъка не е единственият невиждан храбрец в онези битки. Описанията на боевете са пълни с такива безстрашни гренадири, конници, знаменосци и тръбачи, с блестящи офицери, надежда на руското военно изкуство, останали в чуждата земя. В една армия с крещяща нужда от реформа и модернизация, с остаряло въоръжение и несъвършена организация. И този дух! Защо? Силно ме вълнуваше това. Някак несъразмерно дори с интересите и нагласите ми на онази възраст. Мисля, че едва сега напипвам отговор.
Тези мъже от различни народности, а дори и от различни земи
са се сражавали и са гинали за Свободата
Ако се вгледаме в историята, а и в човека - той за всяка свобода се бие като за своя. Дали, за да я притежава, или да я дари - това е вече нов въпрос. Но свободата е това (и освен нея, единствено любовта), което възбужда и вдъхновява към подвиг, жертва, себеотрицание. Свободата е великото посвещение, магията й прави хората герои. Харесва ми да вярвам, че Свободата съществува в единствено число. И че всичките борци и войници по целия свят умират за една и съща свобода. И че въпреки това всеки народ я притежава като своя.
Напоследък тук често се занимаваме с историята. Как я преправят, как я присвояват, как ритуално я изнасилват. (Подозирам, че и другия петък пак ще се върнем към това.) Но напразно треперим за нея. Тя има своя логика, свои противоотрови за лъжата и манипулацията. Мисля, че Клио знае всичко не само за миналото, но и за бъдещето. Истината излиза през пукнатините на времето, както през пукнатините в сивата планина излизат диханията и блясъците на набиращия огън и мощ в нейната гръд вулкан. И после лавата сама си проправя път...
--------
*Преди двайсетина година трябваше да участвам в акция за спасяването на военноисторическите музеи в Плевен, които главното музейно началство в културното министерство бе обявило за "музеи на чужда държава". Е, справихме се тогава, размина се.
|
| Гравюра от Скобелевия парк-музей, Плевен. |
|
| Гривица. Паметник за загиналите румънски воини през Освободителната война. |
и Симеон Радев ("Строители на съвременна България" и "Дипломатическата история на българското освобождение"
