Свидетели сме на безпрецедентна световна кампания: в отровната атмосфера на обвинения и контраобвинения, на доказателства за загадъчни отравяния на шпиони - и на липсата на такива според другата страна. Както е тръгнало, Върховният комисариат за бежанците при ООН (UNHCR) трябва да открие нов отдел - за изгонени или изгубени в превода на политиката дипломати.

Не че това е нещо ново - достатъчно е да се върнем в 70-те и 80-те години на миналия век и да си припомним неприятните случаи на взаимни обвинения между Вашингтон и Москва, на взаимни изгонвания на шпиони, дипломати и журналисти и на семействата им. Много колеги сигурно още си спомнят сагата на Андрю Нагорски от сп. "Нюзуик" и преживяванията му в Съветския съюз. Но сегашната ситуация, която тръгна като лавина от малкото английско градче Солсбъри и въвлече десетки държави, е начало на опасна тенденция в международните отношения, която заплашва да остави дълбоки следи.

Много отдавна не сме имали толкова дълбока пропаст между гигантите на световната сцена. Може би и защото старият двуполюсен модел, осигуряващ баланса на силите Изток-Запад до 1989 г., премина в еднополюсен за двайсетина години, за да се усложни днес още повече. Тихомълком, без много фанфари, руският президент Путин успя да модернизира армията, да стабилизира икономиката, да върне Крим на Русия и да стъпи здраво в Сирия, докато дипломатическият ескадрон на Сергей Лавров направи невъзможното: да приласкае в обятията си Турция и Иран, да ухажва умело саудитците, при това без да обиди кюрдите и да запази топли отношения с Израел.

Така пред очите ни двуполюсният модел (отиващ към триполюсен) пак се възстанови, с тази разлика, че



играчите вече не са двама, а "двама и половина",



както би казал старият майтапчия от "Вашингтон пост" Арт Бъкуалд, мир на праха му. Защото Китай, макар и дискретно, постепенно се превръща и във военен колос, не само икономически... Европейският съюз притихнал наблюдава отстрани как "двама мъже и половина" разкрояват наново картата на света.

В икономическо отношение обаче големите играчи са трима: САЩ, Китай и Европейският съюз. Русия има армия, но още няма силна икономика, докато САЩ имат икономика, но нямат визия какво да правят с нея, намеква ветеранът Хенри Кисинджър. Нещо повече, казва дипломатът пророк: "Демонизирането на Путин от Запада не е политика; то е алиби за липсата на такава..." Той смята, че САЩ нямат концепция какво да правят с Русия; вместо да я интегрират в световния ред и баланса на силите, те се опитват да я разрушат... Неговата визия е, че в новопоявяващия се днес многополюсен модел американците трябва да виждат в Русия ключов компонент от този модел, а не заплаха...

Трудно може да се възрази на този човек, видял не малко в живота си, работил с хора "от другия лагер" като Андрей Громико, Евгени Примаков и Сергей Лавров. Дълги години той не се уморява да напомня, че колкото и войнствена да изглежда понякога Русия, тя е направила четири (4) огромни услуги на света за запазване на стратегическото равновесие, спирайки в различни епохи настъпленията на монголите (16-и век), на шведите (18-и век), на Наполеон (19-и век) и на Хитлер (20-и век). Интересно, ако не д-р Кисинджър, а някой учен от Източна Европа беше написал тези думи в сп. "Атлантик Мънтли", как щеше да реагира на тях Джон Болтън, новият съветник по националната сигурност на президента Тръмп"? Дали дипломатическите обувки на Кисинджър няма да са му твърде големи?

Една от особеностите на днешната световна картина е, че



двете велики сили не могат да прекрачат стената от подозрителност,



която ги разделя. Русия иска статут на равностоен партньор, уважение и разбиране, обещавайки реципрочност на американците. Очевидно за САЩ това е неприемливо - поне в сегашния момент. Това неизменно води до изнервящо света съперничество, до дрънкане на оръжия и до ненужни взаимни заплахи и обвинения.

Президентът Тръмп е в много деликатна ситуация: той е притиснат от демократите в Конгреса, от част от собствената му партия и особено от медиите, които ненавижда. Останал сам, той е като окован Гъливер. Дипломатическата му машина е объркана, минавайки от наследството на Обама, през уволнения и самотен Рекс Тилърсън, а сега с Майк Помпео, доскорошния шеф на ЦРУ. За да станат нещата още по-сложни, очаква се Джон Болтън, супер ястреб и човек с остри лакти, да разбута допълнително и без това обърканата международна дипломация, като на мушката му ще бъдат Путин и Русия. Той се познава добре със Сергей Лавров и двубоят между тях ще бъде напрегнат.

Любимият принцип на Болтън е: "Ако искаш мир, готви се за война". И той го показа на практика през краткото си "амбасадорство" в ООН през 2005 г. Проблемът е, че Владимир Путин, израсъл като умел юмручен боец по улиците на Ленинград като дете,



също вярва в силата на оръжието, без да отхвърля силата на дипломацията.



Но за всеки случай той се постара - и успя - през последните 15 години да върне военната мощ на Русия. Стигна се дотам, че който не иска да работи със Сергей Първи (Лавров), ше му се наложи да общува със Сергей Втори (Шойгу). Звучи добре като каламбур, но не е много успокояващо за съня на милиони.

Така "усещането за дипломация" в момента е доста затихнало, за разлика от нашето усещане за корупция... Накъде ще тръгнат нещата никой не може да предскаже, защото повечето неизвестни са в отбора на Вашингтон, където екипът е по-млад и по-разноцветен. Тройката Майкъл Помпео - Ники Хейли - Джон Болтън и настройката им към Овалния кабинет на президента е възможно да произведе неочаквани ситуации като в нашето коалиционно правителство... Европа е разделена по много линии и дори НАТО изпитва силни вътрешни вибрации - дори само от факта, че Турция на Ердоган се кани да купува свръхнови руски оръжейни системи.



В тази суматоха Китай тихомълком посрещна в Пекин младия Ким Трети



с очарователната прическа и лично аз съм сигурен, че го подготвя в детайли за срещите му с южнокорейците през април и с Тръмп през май. Сигурен съм също така, че Кремъл следи отблизо този процес и е добре информиран от Пекин. Това в никакъв случай не носи дълбока радост на хора като Джон Болтън.

Ето на този прекрасен фон внезапните принудителни пътувания на стотици дипломати и на техните семейства към Москва - или от Москва - са нещо като прелюдия към второ действие на пиесата, която великите сили ни готвят. За малките държави, особено на тези с по-слабички икономики и армии, дилемата е тежка, нещо като на Одисей между Сцила и Харибда... Засега нашият Одисей много внимателно и бавно води българската дипломатическа гемия между скалата и водовъртежа, както ги е описал Омир... Трудна работа, трябва да се признае, не сме като Швейцария с мощна армия, мощна икономика и мощна юридическа основа на неутралитета си още от 1815 г. Нито сме даже в положението на приятелска, но също неутрална Австрия, където един друг млад и с фина прическа канцлер отказва пътя между Сцила и Харибда, избирайки свой. Защото той не очаква нито газово хъбче от Сцила, нито кохезионни фондове от Харибда.



Дори и на Нова Зеландия й е по-лесно



- още не може да открие нито един руски шпионин в Уелингтън, за да го изгони.

Разбира се, лесно е да се шегуваме, но е трудно да плуваме в тези бурни води. Ако беше жив Джеймс Рестън от "Ню Йорк Таймс", щеше да напише онези мъдри думи, които както Белият дом, така и Конгресът щяха внимателно да прочетат. Рестън щеше да им каже, че след Наполеон и Хитлер руснаците не се плашат лесно и очакват да са винаги поканени на масата. Понякога с тях може да е лошо, но без тях е още по-лошо, съветваше ни най-умното перо на американците след Том Пейн и Томас Джеферсън. Същият Рестън, с когото тогавашният държавен секретар Кисинджър вечеряше веднъж седмично, за да чуе мнението му за поредната си идея. Но Джеймс Рестън гледа тихо от небето безотговорните политици тук, на земята, и гласът му не се чува. А този на 94-годишния Кисинджър, който отдавна пледира за нов "Вестфалски мир", е съвсем затихнал.

Разбира се, това едва ли е краят на света. Откакто има империи, има и шпионски истории, и изгонени дипломати, и неочаквани войни - малки и големи. Предполагам, че след известно време на напрежение - от Украйна до Сирия и от Молдова до Венецуела - а може би и другаде, глухите днес пак ще седнат заедно на масата и ще намерят оня общ език, който поне малко ще поуспокои планетата. А дипломатите пак ще се върнат по местата си, било край Потомак, или край Москва река. Но да не бързаме: все още на ход са Джон Болтън и Ники Хейли, а учениците на Громико също се мобилизират. Има още много да видим. Междувременно усещането за дипломация е като "по време на холера", както би казал Габриел Гарсия Маркес...