Какви сърдити седмици напоследък! Каква сърдита природа, каква разлютена Баба Марта, вече на стълбището към пролетта. Каква кибритлия опозиция, какви навъсени управници. Какво настръхнало гражданство, какви изнервящи новини - и местни, и световни...

Изтощени от търпение, ето ни пред Деня на шегата. Беше си ден на лъжата открай време, но го прекръстиха. При социализма човек за човека нали беше другар, приятел и брат - как така човек ще лъже човека. И така тръгна. А днес - всеки ден е ден на лъжата, хайде този да е изключение. Защото в шегата понякога има повече истина. Та и за това благодарим. (Ако се провъзгласи ден на истината, сигурно ще настъпи всеобщо мълчание, никой няма и да проговори.) Оглеждам се за нещо по-забавно, нека излезем от начумерения си делник. Ако не е толкова шеговито, поне да е вече излекувано, опитомено, простено. И ако може - без поука. Тъгата е в поуката. Все ще се намери нещо "по-леко". За един петък ще има...

Вуйчо ми Нейко живя деветдесет и една година и до края не престана да се удивлява. Най обичаше да си спомня случки и думи, в които за нищо на света не би повярвал, а те се бяха изпълнили. Или които по начало си бяха невероятни и невероятни си бяха останали.

Когато го кръщавали, кръстницата го внесла в черквата и като излязла, го подала на баба ми Цвета: "Зех го Иван, връщам ти го Нейко." Трябвало да се казва Иван, така му и викали от рождението до кръщавката, но вътре на нея й текнало друго. И - това е, пред кръстник вода се не гази. Никога не обяснила защо е сменила името току над купела. Вуйчо цял живот бе размишлявал как тази смяна бе повлияла върху съдбата му. Защото съдбата му бе доста сурова, направо гадна. Каква ли би била, ако си бе останал Иван? Този въпрос го мъчеше и в несретната му старост. Ако можеше да я промени със задна дата, би го сторил, без да се замисля.



А оная смахната кръстница направо се бе обезсмъртила:



не я кълняха вкъщи, но вечно роптаеха срещу нея. Дълбоко в себе си вярваха, че е тласнала живота му накриво. Като се раждаха децата ми, баба Цвета всеки път ме наставляваше насаме: да внимавам, като избирам кръстник; ние си мислим, че няма значение, но не е тъй. Колко сме внимавали, не знам, но никога не оставихме кръстницата да влезе в черквата сама с бебето...

И аз неведнъж се питах: дали наистина заедно с името не бяха подменили и съдбата му. Майка ми, например, никога не се примири с тая съдба и винаги наричаше кръстницата орисница. Дума като дума, но за мен тя завинаги остана изпълнена с протест, негодувание и безсилие - както я чувах от нея. Имаше защо. Съвсем малък вуйчо бе заболял от костна туберкулоза, с тежки поражения в гръбнака, бе осакатял и единствено самоотвержената съпротива на сплотената фамилия го бе избавила от смъртта. До края си не забравяше техния труд и жертви за неговото спасение и благодарността бе една от малкото светлини в трудния му живот. Имаше ясни спомени за прокълнатото си детство и ми ги разказваше подредено и обмислено. Искаше и друг да ги знае, да ги помни някакво време след него, да не си отидат тези образи и случки, които вече бяха единствено в неговата памет.



За да излекуват болното му тяло, всяко лято го водели на море



Редували се трите бабини сестри, някои от мъжете им, естествено и родителите му. Фамилията първа в селото видяла и осъзнала морския курорт, макар по това време Варна още и да не била курорт, както ние го разбираме. Било необичайно и притеснително, почти като в чужбина, но после на село разказвали необикновени, почти шокиращи спомени от плажа. Вуйчо ми имаше в паметта си и същия този плаж, и градините, гостилниците и баните на Варна. Но най-много влаковете, тържествените бавни влакове, в които хората се качвали с новите си дрехи и охотно разказвали кои са и по каква работа пътуват.

Няма да забравя спомена за продавача на късмети. Разказите на вуйчо всеки път започваха от гара Горна Оряховица.

Все там някой влизаше в купето и задвижваше сюжета. Или някой слизаше и се начеваха всякакви събития. Този път в купето надникнал мъж с морско свинче на ръката и кутия с малки листчета с напечатани върху тях предсказания. Имам и аз някакъв спомен за тези хора. Едните работеха с морски свинчета, другите - с папагали. Срещаха се по влакове, по пазарища, пред болницата. Веднъж видях гневливият поп Найден да пъди един такъв, нагло застанал пред черквата в Горни Плевен. Църквата мрази врачки и предсказатели, попът го гонеше към портата и ругаеше и като ругаеше, се кръстеше. Онзи беше с папагал, птицата пищеше и разтваряше криле на ръката му. Цяло представление в провинциалната скука.

Но в онзи влак животинката изтеглила късмета, вуйчо ми вече можел да чете и каквото бе прочел, веднага бе забравил. Спомни си го вече в края на живота си. Написано било, че ще работи с книги и че след осемдесетте си години ще лежи в болница. Или нещо такова. Видяло му се смешно и невъзможно - как да повярва, така безнадеждно разболян, че ще изкара до осемдесет! Когато го занесъл вкъщи, баба ми заплакала. А бе станал учител, бе извъртял осем десетилетия от случката и ги бе прекарал (ако изключим недъга му) в отлично, трудно обяснимо и за медицината здраве. Смяташе, че това е някаква шега на живота и не можеше да се начуди.

Друг път някакъв непознат влязъл в купето и рекъл, че ще си остави багажа при тях и после ще се върне. Но не се върнал и на Горна Оряховица видели двама стражари да го водят по коридора и да го свалят от влака. На минаване той смръщил вежди и дал знак да мълчат. В купето били с дядо ми Павел, слезли на Плевен, но кондукторът ги повикал от прозореца - дядо се повърнал и онзи му подал малко куфарче: "Забравили сте си багаж във влака." Дядо със сигурност щял да обясни, но влакът тръгнал. В куфарчето имало нов фотоапарат "Цайс икон" и две кутии с малки изящни будилници - всичко осем. Баба ги беше раздала на сестрите си, на племенничките си като булки, имаха един вкъщи и един беше у нас в Плевен.



Такъв не бях виждал и никога повече не видях в живота си



Кръгъл, не повече от десет сантиметра в диаметър, с изпъкнало стъкло, през което цифрите се гледаха черни и огромни, корпусът му беше матовожълт, с щамповани по него рози и птици. Отзад се четяха името на фирмата, (всъщност няколко букви) и градът - Любляна. Гласът му бе ясен и пронизителен, нетърпим. Сигурно будеше и съседите. Така господстваше в семейството и определяше нашето разписание. Звънеше заради майка ми, тя излизаше в четири часа. Но се вдигахме всички. Баща ми отваряше счетоводните си бумаги - винаги носеше работа за вкъщи. Аз засядах над домашните и преглеждах уроците. Завинаги обикнах да се будя по това време, да работя в тихата, спяща къща. В хубави, спорни сутрини написах най-добрите си страници и изпитах незабравимото чувство, че съм си изработил кафето, преди да го изпия.

Този часовник никога не се повреди, сигурно съзнаваше, че бе попаднал във фамилията по волята на случая и се бореше за мястото си. Вървеше си, докато се разпиля домът ни. Ако се бях сетил да го взема, щях да го навивам до смъртта си. Но пропуснах това. Куцало ми е чувството за време, а и времето не е в часовниците.

Много от нещата, които са ни удивлявали и развеселявали, когато бъдат написани, не изглеждат тъй шеговити и безгрижни. Но обещах да няма поуки - и няма. А това е вече едно разнообразие...