Ще развия една реплика на Арман Бабикян. В трите си мандата Бойко Борисов ни се явява в три различни роли. В първия той беше вътрешен министър, ловеше престъпници и наказваше. Във втория го играеше министър на строителството, скромно сравняван със строителя хан Омуртаг. В сегашния трети той е преди всичко външен министър, загрижен за световните дела и леко дистанциран от дребнавите ни местни проблеми.

Този трети ипостас на лидера непрекъснато се обсъжда и - ако трябва да сложим ръка на сърцето - буди одобрение и отляво, и отдясно, и от власт, и от опозиция. То и предишните два бяха така измислени, че да се харесват, но се чуваха все пак едни писъци тук-таме - къде заради несправедливо притиснати опоненти, къде заради отклонени по някакъв начин европари. За външната политика обаче консенсусът е максимален в нашенските реалности, където обичайно доминира караницата.



Церемониални жестове



Вземете акцента върху присъединяването на Западните Балкани, от които пиарите умело насочваха вниманието върху скъпата на сърцата ни Македония. Има ли нещо по-умилително от това да помогнеш на малкото братче, преглъщайки обидите? Ясно ни е, че България не може да направи много, за да ускори приемането на Скопие в ЕС. Затова пък успешно множи жестовете на церемониалната политика като съвместно поклонение пред паметници и подписване на договор за добросъседство. Церемониите са за това - да произвеждат консенсус.

Защо така малко говорим за много по-напредналата в преговорите Сърбия? Дали е, защото тя ни е традиционен съперник в този регион? Как ще реагираме например на съвсем прясната заплаха от страна на Русия, че щяла да прелети със самолетите си нашата територия да помага на православните братя в Косово? ("Ще свали ли самолетите ни България?", подиграват се от Кремъл.) Трудна тема, неподходяща за външната ни политика.



Ротационният дюшеш



Ротационното председателство на ЕС поднесе прекрасна възможност да станем важни, без да правим нищо особено. Е, като изключим смяната на плочките и измитането пред НДК, разбира се. Ротационен дюшеш: идва ти редът да си важен, да покажеш рози, кукери и туристически рекламни клипове. Повече от година ни обработваха с това какви точно политики сме намислили и колко важни за България проблеми ще поставяме, после лека-полека стана ясно, че тази работа с председателството е техническа и е нямало защо да очакваме нещо особено - даже било неприлично тъкмо домакинът да преследва свои интереси на такава среща, трябвало да умее да дава думата на другите, те да изразят позициите си. Хватката се състои в незабележима подмяна във времето на тв говорителите - едните пламенно мислят, че трябва да имаме политики, другите са чели книги, където пишат какво точно прави ротационният председател.

Нещо подобно беше срещата във Варна между Ердоган и европейските лидери, домакинствана от г-н Борисов. Значението й е, разбира се, голямо, защото хвърли мост между партньори, които се бяха докарали дотам да не могат да си говорят. И, разбира се, консенсусно браво за г-н Борисов, успял да я организира - заговори се даже за влизане в историята. И все пак дайте да се замислим какво точно направи възможно това тъкмо ние да сме в ролята на неутралния терен? Дали не е това, че нямаме своя ясна и принципна политика по отношение на проблемите с Турция? Връщаме предполагаеми гюленисти, нямаме мнение за военната операция на Анкара в Сирия, не се изказваме по теми като човешки права, задържаме с години взаимосвързаните проблеми на тракийските бежанци и на прогонените при Възродителния процес. Да, националпопулистите традиционно разгарят омразата към всичко турско, но тя си остава за вътрешна употреба дори сега, когато са в правителството. От друга страна обаче, не сме и истински поддръжник на Турция - не подкрепяме нейното присъединяване към ЕС, каквито позиции обикновено имат съседни страни, стремящи се да не бъдат външна граница на съюза, не се чува практически нищо за нашето съюзничество в НАТО. Нито на единия стол, нито на другия.

В този ред на мисли ще си дадете сметка защо външната политика се превърна в новия, най-успешен ресурс на управлението ни:



просто ние особена външна политика нямаме - нито имаме ресурса за това, нито волята



И понеже всички добре съзнаваме реалностите, радваме се, че в международен план България гледа да не шава много-много според неувяхващата мъдрост на човека от народа Тодор Живков, подложен на натиск от Горбачов: "Приземяване, приземяване... Другари, ние решихме да изчакаме да видим и най-накрая, ако трябва, ще се преустройваме... Ето така ще се огледаме, ще се поснижиме да мине тая буря, после ще видим какво ще правиме".

Какво правим по случая "Скрипал"? Ами поснижаваме се. Трябва да сме солидарни със Запада, от който зависим. От друга страна, зависим и от руски капитали, притискат ни електорално наши вътрешни проруски партии. Вижте дилемата: в едната посока имаме серията от руски агресии, които Москва цинично отрича - анексията на Крим, убийството на Литвиненко, свалянето на малайзийския пътнически самолет, обявеното от Путин предизборно ядрено превъоръжаване; от другата страна контрират с аргумента "а вие защо биете негрите" - изтъкват измамния повод за иракската война, нападението срещу Либия, мистериозно свързано с финансирането на президентската кампания на Саркози, липсата на доказателства по атентата срещу папата.

Всичко това са политически съображения, а не юридически. Въпросът е на кого вярваш и на чия страна заставаш, не какво точно казва някакъв съдия (впрочем не съществува глобално правосъдие, нали сме наясно).

Западните лъжи предизвикват разследвания на журналисти и опозиция, в последна сметка истината почти винаги излиза наяве и това струва кариерата на политици като Блеър например. Руската е монументално мълчание, антизападно единство, отричане докрай, за да не стигаме до неразгадани убийства като това на журналистката Политковская или опозиционера Немцов. На света остава да реши кое е по-убедително.



"Преклонена главица сабя не я сече"



Нашата позиция е да поизчакаме, да се поогледаме, да видим кое повече ни изнася. Не гоним дипломати, ама може би ще изгоним. Спазваме санкциите, наложени над Русия, ама ще работим за тяхното вдигане. Обиждаме се от разни руски изказвания, ама същевременно развяваме руски байраци. Министър Захариева казва едно, проруският коалиционен партньор - съвсем друго... Ето откъде идва популярността на г-н Борисов в ролята на външен министър: уловил е българските очаквания в сферата на външната политика. Ако може да не взимаме страна, да минимализираме позицията си до някои ритуални жестове и да си караме постарому. Защото Живковото "приземяване" е вариант на поговорката "Преклонена главица сабя не я сече".

Най-доброто на международната сцена е това, че е далеч - въздига естетически лидера, като същевременно отклонява вниманието от прозаичните проблеми на политическото всекидневие.