"Тя и съпругът й са минали на маоистки позиции" - пише офицер от ДС за Юлия Кръстева в разсекретеното дело на известната ни семиотичка, което разбуни духовете през последната седмица. И предлага да се снеме доверието от нея - от агент Сабина де. Не идвала на срещи, клинчела, не предоставяла значима информация и т.н.

Самото дело е стотици страници, дадох си зор да поизчета това-онова не толкова от нездраво любопитство към казуса, колкото от интерес към огромния труд, хвърлян от хората в тази организация, за да бъдат нещо като хоросан на статуквото. Вярвало се е вероятно от големите шефове, че с този нелеп труд тоталитарната държава ще пребъде завинаги - пронизана от мрежата на съгледвачеството в колективи, семейства, кръчми, университети и т.н. Дати, печати, подписи, донесения, вербовки, оценки - човек не може да не се подиви на бюрократичната енергия, харчена за всичко това, и на драмите край нея. Прави впечатление и непродуктивността на харча - безброй безсмислени срещи и битови подробности, които днес са просто скучни.

Впрочем, сега е лесно да се разсъждава така по повод



нафталинения мастодонт ДС



Като че ли днешните тайни служби - у нас и по света, са образец на човешката ефикасност и апотеоз на добротворството, което Господ очаква от нас. Не, не са. Не ни трябва поредният Скрипал, за да се уверяваме пак и пак.

Та за Юлия Кръстева - тя се обиди на публикуването на досието и заяви, че някой иска да й навреди. Такова нещо очевидно наврежда, дума да няма, но ние тука толкоз свикнахме на периодичното вадене на досиета, че дори не ни е вече интересно вярно ли е, не е ли. Досието изглежда достатъчно автентично. Чудно ми е само защо изниква тъкмо днес.

А всъщност не ми е толкова чудно. Тайните служби и връзките им със значими фигури плетат особена мрежа в политическите игри на света. Не се ли оказа, че Лех Валенса и Джордж Оруел също имат досиета - макар от служби, работещи за различни идеологии? Не се ли оказа и у нас, че с досиета се окичиха значими в културата, политиката и медиите фигури? Възможно ли е да има истинска диференциация в оценката на тези люде, или със зле скрита радост публиката се радва на публичното оцапване на авторитети, защото е приятно да видиш оцапан авторитет, особено ако имаш проблеми със самочувствието? И как днес да разграничиш онзи, подписал документ, защото е бил притиснат поради нетрадиционната си сексуална ориентация или поради естествен стремеж за специализация в чужбина, от оня, влязъл с ентусиазъм в отбора на "топачите"? Истината е, че стигмата днес върху някои от тези хора ми се вижда нелепа по същия начин, по който ми се виждат нелепи яростните борци за демокрация, борили се за партийна книжка преди. Даже ми е жал, че не мога да се туря при някои от стигматизираните днес; сигурно не съм бил достоен, па и тогава вероятно бих отказал от обикновен инат и неприязън към колекционерите на тайни.

Както и да е - сега ще се върна към заглавието на този материал. Юлия Кръстева и съпругът и Филип Солерс са били ядро на радикална философска и политическа група. За нас днес е трудно да помним, че в края на 60-те по света е имало и други големи вълнения, освен нахлуването на съветските танкове в Чехословакия, но е имало. Видях го с очите си, когато преподавателят ми по френски в Софийската френска гимназия - чист французин, ни показваше цицината си, останала му от палка на конен полицай по време на парижките бунтове и обсадата на Сорбоната. Масови леви движения, при това с маоистки уклон, в склонния към революционни експерименти Париж - това е било не по-малко стряскащо от Прага, предполагам. Особено за крепителите на друго статукво - това на мощната собственост. Трудно ни е днес да повярваме, че част от интелигенцията на Париж е могла да вземе за свои идеолози освен Маркузе, то и каскетлията Мао, при когото населението гонеше врабчета с кречетала и носеше цитатници с напътствия. Чудно, но е част от феномените на социалното, политическото и философското битие тук, на Земята. Интелектуален Париж обича да върти глава наляво - така е през последните векове, за велика досада на статуквото, каквото градим днес. И нека кажем за това статукво - то в идеалния си вид



е статукво на благообразието и софистицираното потребление,



на мирното развитие, на абсолютната неприкосновеност на собствеността, на непрестанен растеж на богатството, на внимателно отношение към отделната личност с всичките й особености. Трябва човек да е глупак, за да презре този идеал, за да бяга при военния комунизъм от маоистки тип, при милитаристичния патриотизъм на авторитаризма или при примитивния шериат на ислямистите.

Бедата при това статукво е, че все не му се получава идеалният вид. А и продуктът на Мао - днешен Китай, не отъна в калта при жабите и врабчетата, а взе да трупа неподобаваща мощ и богатство. Конфликтите не затихват, тероризмът изглежда по-жилав от хунвейбин, единението под обща шапка буксува, интелектуален Париж все така левичарства.

Ще попитате - че какво общо има новоизваденото досие на Юлия Кръстева с всичко това? Семиотиката е такова нещо, че на такъв въпрос само ще се подсмихне и ще кимне към статуквото: аа, има, има.