От досиетата на Държавна сигурност ще получим отговори. Така говорят мнозина от зората на прехода насам, стане ли въпрос за архивите на бившите комунистически тайни служби. Затова и безбрежният океан от документи, който наследихме от структурите за сигурност на народната република, продължава и до ден днешен да пленява въображението на българската общественост. Хората вярват, че някъде в безбройните прашасали папки с чудновати агентурни имена по кориците се крият късчетата информация, от които ще сглобим голямата Истина за прехода.

Именно тази представа създава погрешни очаквания към Комисията по досиетата. Хората, които работят там, никога не са предявявали претенции, че имат мисията да направят някакви чутовни разкрития. Точно обратното, винаги са наблягали, че работата им се свежда предимно до административно-информационна дейност - първо, да съберат на едно място архивите на Държавна сигурност, разузнавателните служби на Българската народна армия и редица други институции от ерата на социализма и, второ, да установяват и обявяват принадлежността към същите тези институции на определени категории лица. "Нашата работа е да информираме обществото. Вярно, че тази информация по един или друг начин засяга определен кръг лица, но това е просто информативно. От тази информация не следва нищо друго, освен тя да се появи", обясни простичко шефът на комисията Евтим Костадинов преди няколко години. Толкова от него.

Оттам нататък всичко остава в ръцете на историците и архивистите (както и на любопитните граждани). И, разбира се, на политиците, които умело използват за своите цели медийната експлозия, която съпровожда всяко голямо име, изплувало от архивите на ДС. Както



досието "Кръстева" успешно беше употребено,



за да бъде изместен от центъра на общественото внимание добилият международни измерения скандал около сделката за ЧЕЗ.

Ние обаче продължаваме да се взираме в досиетата, за да търсим отговори защо толкова се обърка преходът. И най-вече искаме виновници, които да поемат бремето на собствената ни отговорност за това, че не сме направили нищо, за да променим живота си към по-добро. Затова, излязат ли имена на бизнесмени с агентурно минало, веднага ни просветва - а, ето къде са отишли парите на народа - у хората на ДС. Чуе ли се за политици с картончета - ама, разбира се, всеки знае, че "ченгетата" диктуват кой да направи кариера в политиката (през 2016 г. имаше медийни заглавия като "Държавна сигурност с четирима кандидати в президентските избори"). И, естествено, кой би могъл да стане медиен бос, без да е бил най-малкото съдържател на явочна квартира преди 10 ноември.

Така в общественото въображение се оформи теорията за "мрежите на Държавна сигурност". Поддръжниците й вярват, че бившите кадри на комунистическите тайни служби са се структурирали като вездесъща задкулисна сила, която е дирижирала хода на прехода и в този смисъл е отговорна за почти всичко, което се е случило и продължава да се случва у нас. Добре обобщи тази конспиративна представа бившият син депутат Едвин Сугарев, когато преди няколко години написа, че "на практика във всеки съществен момент от политическата история на новото време, зад всеки сериозен обрат в него можем ясно да доловим присъствието на една невидима мрежа, която свързва и в много голяма степен манипулира събитията - това е остатъчната мрежа на ДС, която се е прегрупирала и преформатирала съобразно новите условия". Пред такава скрита мощ



масонството трици да яде



Тази теория намира прекрасно приложение в съвременната българска политика, където винаги има нужда от враг с неясни очертания, на когото да се тръснат вината и отговорността както за индивидуалните, така и за националните несполуки. "Срещу мен воюваха мрежи на Държавна сигурност, защото не назначих нито един бивш агент", говореше миналата година бившият президент Росен Плевнелиев, който така и не успя да се вреди за нов мандат. А още като държавен глава обясняваше, че "в планирането и осъществяването на българския преход основно участие имаха бившите висши представители на комунистическата партия и на тайните служби". Без да спомене имена, разбира се.

Хората на Бойко Борисов също не пропускаха да намесят "ченгетата", когато им беше угодно. "ГЕРБ е жертва на това, което правят бившите структури на Държавна сигурност", заяви зам.-шефът на партията Цветан Цветанов през 2013 г. Тогава страната се тресеше от скандала с изтеклите записи на разговори между партийния му бос, бившия земеделски министър Мирослав Найденов и градския прокурор на София Николай Кокинов, на които тримата съвсем неделикатно обсъждаха разследвания за корупция и злоупотреба с власт. ГЕРБ използваше ДС и като своеобразен инструмент за кадрова промяна - по време на първия кабинет на Борисов тогавашният външен министър Николай Младенов отзова от чужбина почти всички посланици с агентурно минало, за да ги замени с подбрани от него хора (спрямо някои прояви двоен стандарт - например бившия сътрудник на РУГЩ Красимир Тулечки, когото не само не отстрани, но и прати за наш представител в Анкара).

Политическата практика през годините на прехода показа още, че



осветляването на нечие агентурно минало



няма почти никакъв ефект - нито в политически, нито в морален план. Христоматиен пример в това отношение стана ДПС. Мнозина очакваха (и се надяваха), че разкритията за принадлежността на Ахмед Доган към ДС ще разрушат политическата му кариера и партията му. Нищо подобно не се случи. По-голямата част от българските мюсюлмани продължават да го припознават като свой водач въпреки тази неудобна истина. Друг пример - Георги Първанов изкара два мандата като президент и дори беше партньор на ГЕРБ в управлението на страната, въпреки че беше разкрит като секретен сътрудник под псевдонима "Гоце". А лидерът на ВМРО Красимир Каракачанов ("Иван") и досега е вицепремиер и военен министър на Бойко Борисов. Някой да им създава проблеми или притеснения - в страната или от чужбина, заради миналото им? Не. Няма и да се случи, тъй като очевидно силата на досиетата като компрометиращ материал вече е отминала.

Въздействието им върху общественото съзнание обаче остава все така мощно. До такава степен, че в публичното пространство често се говори за "досиетата на прехода" (фразата пръв извади Георги Първанов). Така досиетата се превръщат в своеобразна метафора за скрита, законспирирана истина, чието разкриване уж щяло да ни позволи да разберем защо толкова много неща отидоха на зле през годините след 10 ноември.

Подобна представа обаче е погрешна и само вреди. Архивите на службите представляват една малка част от документалното наследство на социализма. И когато се фиксираме единствено върху тях, виждаме само парче от голямата картина, при това пречупено през кривото огледало на политическите, медийните и други интереси, окръжаващи проблема. Нека комисията по досиетата продължи да събира и организира архивите и да публикува откритията си. Рано или късно обаче органът трябва да прерасне в истински, сериозен изследователски център, където да се обедини работата върху документацията на службите и на БКП. Само тогава ще получим шанс не само да разберем по-добре епохата на НРБ, но и ролята на бившите комунистически кадри (вкл. на ДС) в посткомунистическа България.