Темата ми бе възложена съвсем като на шега от приятелите в кафенето срещу пейката на Славейковците. И това (че е на шега) не е съвсем вярно, защото точно с такива теми шега не бива. Особено със събитията, които ги пораждат. Тя бръмчеше из въздуха, лютеше в съзнанието на обществото, провираше се в разговорите и се настаняваше в тях. Темата за бягството от Софийския централен затвор, която медиите коментираха редовно, но като че без ентусиазъм. Съвсем неотдавна един такъв "отклонил се" затворник (с присъда, но на свобода) бе убил половин дузина мирни граждани и на всички вече им идваше в повече. Бе станало безпощадно ясно какво може да свърши един престъпник, който не си седи в килията. Бе излязло и числото на онези, които са "навън" - около деветстотин. Никой от масата не се лъжеше с какво те се занимават "там". Измамниците мамят, грабителите грабят, насилниците насилват, убийците убиват. Всеки по специалността си. Изпитвахме законна нужда да поговорим, дано се избавим от мислите си, като ги подхвърлим на другите.



Просто бягство, от което не можеш да избягаш...



Единствен в компанията бях влизал в затвор (само по работа и отдавна - когато се занимавах с "частните случаи") и кой знае защо се реши, че съм най-вещ от всички. Натискаха да се произнеса по самото бягство, по сигурността и охраната в пандиза, по режима, порядките и психиката на неговите обитатели. Всички имаха в душите си въпроси и се заблуждаваха, че знам отговорите. Не бях готов за това, каквото знаех, го знаех повърхностно, поисках отлагане, но получих твърде двусмислена отсрочка - веднага след Великден, ако не ги заловят до тогава. И не в кафенето, а направо в "Нерви и утехи". Други ако не, приятелите отдавна знаят, че писателят мисли що-годе прилично само когато пише. В противен случай няма да е писател, а оратор. А кой вярва на ораторите днес?

Всяка сутрин гледах и слушах - ако са ги намерили, това ще е първата новина. Много хора в държавата имат такава надежда, някои от тях - само на думи. Моята е съвсем достоверна и практическа - хванат ли ги, ще ми се размине. Е, все още гледам и слушам новините, но повече не мога да отлагам - петък сутринта е твърде късен срок.

Има нещо, което ме кара да се надявам за отсрочка, дори за отмяна. В себе си никога не съм надвивал съчувствието си към човека, който се стреми към свободата. Независимо защо той тази свобода е изгубил, защо му е отказана или отнета. Ще кажа нещо грешно, но по-честно е да го кажа: смятам, че всеки има право да търси свободата - дори когато е "лишен". (Днес, като кажат "затворник", автоматично се поправят: "лишен от свобода". Това като че ли се прави за благозвучие. А колко по-жесток и несправедлив е този официален термин! "Лишен" вероятно трябва да се разбира "справедливо лишен". Кой днес ще повярва на това?) И макар да зная как един затворник може да употреби добитата престъпно свобода, аз все пак вътрешно, ако можеше и в тайна от себе си, му признавам правото да я копнее, да я добие и да я пази... ако не го видят. Няма да крия: винаги съчувствам на беглеца, а не на преследвача. Дори ако е беглец от затвора ли? - ще попитате вие. Виж... това не знам. Сега не знам. Човекът има причина да избяга. Стражата - да го пази. Но това са две различни причини. Едната е по-скоро природна, по рождение. Другата е законна. Кой от коя се е възползвал тук, е въпрос с понижена трудност...

И после (за добро или не) това бягство жегна и за пореден път обърка великденските сънища на властта, обясненията й имаха аромат на прясно изпечен козунак - дъхав и с много въглехидрати: какво толкова, бягат и в романите на Александър Дюма! Можеха поне да се позоват на общопризнатия български принос в жанра "бягство от затвора": двете христоматийни бягства на революционера Теодоро Петкоф от строгия венецуелски зандан, едното от тях истинска класика - през прокопан под стените тунел. Не знаят за него, очевидно. Не им и трябва. Но не знаят и други важни подробности по службата си като високи началства. Така например, откри се, че на върха на хранителната верига в правосъдието и понятие нямат, че вътре в зоната надзирателите влизат невъоръжени. Това простодушно признание и удивлението, с което бе поднесено, бе покъртително за онези, които са наясно, че навсякъде по света в отделението при затворниците се влиза без пистолет. (Все в някоя книга човек дори мимоходом попада на този факт!) Не можем да искаме от управниците чак такива познания за онова, което държат в ръцете си и което с тези ръце управляват, доят и стрижат. Но елементарна грамотност, дори обща култура някаква мислех, че в Европейския съюз се налагат...



Пълзящата некомпетентност е обвила държавата от корена до короната



Нейният смъртоносен бръшлян изпива снагата й. Зловещата му зеленина не позволява да забележим, че хлорофилът й е изтощен и пресъхва. Затворът е просто една от проядените й клетки. Ако се вгледаме - той само по чудо още функционира. И то - спорно. С отдавна изтекъл срок на годност, той понякога дава сигнал за опасност - чрез някое дръзко бягство или друг подходящ инцидент. Но тук такива знаци отдавна получаваме от железниците, от напоителните системи и язовирите, от здравеопазването, от образованието. Всеки миг нещо ще се продъни или нещо ще се взриви. Кои ще са следващите? Дано само не е АЕЦ...

Продължавам да мисля, че право на лишения от свобода е да търси свободата си. Добре, ако "право" ви възмущава, нека бъде потребност. Но тази потребност не гасне у човека и ако той я изгуби - значи изгубил е всичко. И по тази причина затворът трябва да работи както трябва. (Затвор, читателю, а не "място за лишаване от свобода"!) Защото аз споделям правото на всеки да жадува свободата, но не му признавам право да я употреби както я разбира.

От многобройните коментари по случая откроих два, които "генерират" надежди.

Единият принадлежи на популярен полицейски генерал от близкото минало, който предложи виновният затвор да бъде разрушен. Построяването на ново такова съоръжение, модерно и годно по съвременните стандарти, нямало да бъде непосилно скъпо. Но аз мисля, че генералът имаше наум да се вкарат в него и напълно нови правила, норми, управление и съзнание на състава. И там да се почне от основния камък и да се гради. Това ме остави в съмнения.

Другият коментар беше по-скоро страничка от историята на затвора. Построен в началото на миналия век, той дълго време е бил пример за съвременна, модерна и сигурна тъмница. Нищо удивително, поне докато е бил и най-новият в Европа. Чуждестранните делегации, които идвали да го разгледат, всичките от сферата на затворното дело в чужбина, се чудели какъв е той чист, поддържан, приветлив. Домакините им обяснявали, че тук за своите престъпления по служба излежават присъди немалко министри и висши чиновници. Това било достатъчно да убеди гостите.

Убеди и мен. Не може да няма начин и от министрите в нещо да видим полза...