|
Виктор Танев е роден на 20 юли 1983 г. в София. През 2006 г. завършва актьорско майсторство за драматичен театър в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" в класа на проф. Здравко Митков. До 2009 г. играе в Държавен пътуващ театър в постановките "Марихуаната на мама е най-добра" от Дарио Фо и "Голямото надлъгване" от Рей и Майкъл Куни, и двете са под режисурата на Андрей Аврамов. През 2008 г. е водещ на "Къщата на музиката" по БНТ 1. От 2010 г. участва в трупата на Народен театър "Иван Вазов". Играе в "Полет над кукувиче гнездо", "Идеалният мъж", "Хъшове", "Обир", "Ревизор", "Животът е прекрасен", "Хамлет" и "Синята птица". Познат е и като актьор, озвучаващ филми, като гласът му е дублирал Мат Деймън, Колин Фарел, Бенджамин Брат и др.
- Г-н Танев, вие работите предимно на свободна практика. За един творец това по-скоро свобода или отговорност е?
- И едното, и другото. Наистина е тежко, защото нямаш никаква сигурност и не знаеш буквално утре какво ще стане. Оцеляването ти зависи от това дали утре ще те извикат някъде - било за роля в театър, било за водещ на предаване, било за озвучаване на сериал... живееш ден за ден. Парадоксално, но в XXI в. в България все още много рядко се появява фигурата на агента, без какъвто не работи нито един актьор в по-големите държави. Ние, творците, сме лоши търговци, не сме учили мениджмънт и наистина имаме нужда от някой, който да организира ангажиментите ни, да води преговорите и да договаря цената на труда ни. Засега разчитаме единствено на защитата на разни синдикални организации, които обаче с годините изгубиха доверието на доста от колегите.
- Когато Христо Мутафчиев пое ръководството на Съюза на артистите в България, основната му амбиция беше тази организация да работи именно като агент на своите членове. Това случи ли се?
- Отлично помня онази чудесна инициатива: да се направи картотека с портфолио на всеки актьор, преговорите с него да се осъществяват през съюза, самата организация да търси контакти и т.н. Но! Вероятно самата родна действителност не позволи това да се случи и то отмря с времето. За жалост на повечето от нас ни се налага сами да сме си агенти, мениджъри, секретари и прочее. Тъй като често съм се местил от трудови на граждански договори, ми се наложи да овладея и основите на счетоводството. Декларация седем, декларация едно, как се попълва, често ходя до НАП... Неволята учи. Иначе творчеството си тече, с това се занимаваме всеки ден. Но когато имаме свободно време, ходим по институции.
- Все пак не можете да отречете, че театрите са пълни. Въпросът ми е, според вас, с какво именно ги напълнихме?
- Все още има предизвикателства пред един актьор, има и високи творчески задачи, които човек да си постави, но те са изключително малко. Едно време е имало художествен съвет, той е определял качеството на едно представление и заедно с трупата е работил върху това как то да стане по-добро. Сега няма такова нещо. Сега разни критички се изказват във "Фейсбук" кое става или не става, това не е сериозно. В гилдията нямаме общата цел за постигане на по-добър резултат. Масово се залага на по-булевардни автори, с по-ситуационни сцени вътре, с по-евтин хумор, на които пренатоварените от ежедневието хора обичат да се посмеят и в това няма нищо лошо. Но има и друга категория зрители, които искат да гледат изкуство, класика. Все по-малко се поставят Брехт, Чехов, Шекспир, защото малцина ги чувстват близки и ги предпочитат.
- Изиграхте вече 40-ото представление в поставената от баща ви Иван Танев постановка "Щура любов" по пиесата на Мъри Шийзгал "ЛюбоФ". Скъп ли е като финансиране един такъв свободен проект и какви са рисковете?
- Рискът е огромен, защото съществува голяма вероятност да си останеш само с доброто желание. Наемите на свободните сцени са много високи и ако не е пълен салонът, вече си на загуба. Преди самото представление този салон - било то в столицата, било то в провинцията, се наема още няколко пъти, защото, за да са сигурни актьорите в това, което правят, те имат нужда от репетиция на конкретната сцена. Плаща се за осветление, за афиши, за билети, за почистване и за куп други неща, като аз дори не споменавам реквизита, костюмите и хонорарите на артистите. И ако всички места не са продадени - край! Така че в конкретния проект ние заложихме на по-сериозните послания, прицелвайки се към публика, която не иска да гледа телевизионни скечове, а именно театър. Мъри Шийзгал няма нужда от представяне, носител е на награда "Тони". Въпреки че е написана през 60-те години, тази негова пиеса поставя вечни въпроси, които са особено актуални днес: най-вече - неправилното разбиране от хората на това какво е любов, какво е приятелство, колко време трае любовта. Аз играя там Хари Бърлин, бивш интелектуалец, изпаднал след университета, който така и не намира собствената си личност, не успява да се спогоди с живота, да открие своето място в света... Звучи познато, нали?
- Казвате, че нивото на спектаклите пада. Къде е ролята на литературната основа в този процес?
- Текстът е основата. Аз и като актьор, и като зрител често съм се чувствал объркан и неуверен именно поради липсата на този фундамент. Най-важното в театъра е авторът да си е свършил добре работата. След това са режисьорът и актьорите, които следват неговата схема. Нали знаете, че когато скелето е паянтово, се разклаща цялата конструкция. Най-големи проблеми съм виждал при драматизациите на големи текстове. Там често се пропускат второстепенни персонажи, но основните действащи лица без тях остават непълни. У публиката остава едно усещане за недовършеност, защото драматургът е композирал произведението си така, че всеки един герой да допълва другия. Затова съм скептичен към осъвременяването на класиката, ние не може да й правим свои трактовки. По-добре си напиши свой текст, но не редактирай Шекспир, защото това е капан. Но не искам да обвинявам само режисьорите обаче. Никак не ми се ще да го кажа, неудобно ми е, но... народът се опростачи; станаха му по-ниски ценностите, желанията. Наскоро бях на турне в провинцията. Местният театър поставил Брехт. След две представления свалил спектакъла поради липса на публика. Разбирате ли, получава се затворен кръг. На една класическа пиеса хората просто няма да отидат. А ако не отидат, залата ще е празна и театърът няма да може да си покрие разходите. А ако не ги покрие, няма да получи и онова мизерно субсидиране, което му дава държавата. И ще фалира. Кълбото е така омотано, че няма разплитане.
- Все пак някаква идея?
- Мисля си, че ако има поне една сцена, която да бъде изцяло на издръжка на Министерството на културата, то тя ще може да предложи високо изкуство на публиката, която имат потребност от него, защото, слава Богу, и такава има. Същевременно останалите театри ще могат да пълнят салоните си с каквото преценят и да късат билетчета, без това да дърпа назад нивото на целия български театър като цяло. Зрителите, които имат фини естетически критерии, в момента са дискриминирани, на тях нищо не им се предлага.