"Ако съм прописал песни - каза ми веднъж Тончо Русев, - това е било по някакво скрито съображение на съдбата." Този разговор се е състоял преди точно двадесет години, по време на едно интервю, което съм отпечатал през март 1998-а в списание "Европа 2001". Толкова красиво, мистично и нестандартно ми се е видяло това обяснение тогава, че съм го сложил за заглавие на интервюто. Сега, когато той се оттегли от собствената си съдба, мога само да я поздравя за избора, който е направила в началото. Нейното "съображение" се оказа блестящо потвърдено и претворено в едно необикновено творческо дело. Ако тя е целяла това...

Писал съм за Тончо в "Нерви и утехи" един-два пъти, като честитки за неговите юбилеи - 75, 85. Подозирах, че съм в нещо като конфликт на интереси поради нашето приятелство. Сега се случва така, че в петък го изпратихме, а новият петък, днес, е 20-и, неговият рожден ден. Сякаш съдбата не престава да се меси. Ще уважим съдбата.

Смъртта бе реалност, която в началото като приятели не искахме да признаем. Вече цяла седмица вярвам, че ако се отбия, ще го заваря пред пианото. Не мога да се примиря, че и занапред пианото все тъй ще е там, а него няма да го има. Имаше някакво отрезвяване в прииждането на масата от почитатели, дошли да го изпратят, в аплодисментите, озвучили светлия му житейски финал. И дори в "Незабрава", която звучеше отвсякъде - вече не като песен за любовта, вече като заклинание, че паметта е длъжна да устои на времето. Създал съм я тази дума, добавил съм я в речника, но съм я създал слята, а сега я виждам и преживявам разделена: не!-забрава. Това е правописът на скръбта. От тримата в тази песен останах само аз и после животът й, ако е късмет, ще премине към други хора...



Тончо обичаше "Незабрава" и смяташе, че тя е венецът на неговото изкуство



Искрено не вярвах в това. Просто бях написал стихотворението някак... по невнимание: до обяд се опитвах да уловя друго стихотворение, но после дойде това и зазвуча, без да го търся. След години Тончо го намерил в една книга, която му бях подарил и като не ми казваше нищо, написал песента. Тя стана хубава, но съм свикнал хубавото да ме изненадва, а тук текстът ми беше отлично познат и просто не ме омагьосваше. Опитвах се да го разубеждавам, посочвах му прекрасни негови песни, изящни и бляскави композиции, но той ме гледаше с някакво недоверие, каквото не бях съзирал у него друг път. (Ние си вярвахме с него, това е истината.) Престанах да му противореча, макар че на рождените му дни си пусках "Сбогом, наше лято" и "Ти сън ли си?".

Имаше пълното съзнание какво създава. Днес изведнъж се заговори за него като за човек, който не изпитва лоши чувства, не завижда, умее да се радва на успеха на другите и най-вече да го изразява. Нямаше за какво да завижда и не се състезаваше с никого. Чувал съм го да казва сред музиканти: "Ние нямаме какво да делим. "Компарсита" е отдавна написана."

Имам запазено обяснението му за това: "Наистина съм от онези, които дават бурен израз на възхищението си от всякакво хубаво нещо - написано, изсвирено, изпято . Още се учудвам, че този начин, по който посрещам чуждия успех, държи мнозина нащрек. Не могат да повярват, че радостта ми е чистосърдечна...Имал съм в живота трудни отношения, имал съм остри, почти трагични раздели с приятели, с които сме делили хляб, а и мъка, но въпреки разочарованието, въпреки гнева дори никога не съм одумвал, иронизирал или както и да е оскърбявал тяхното творчество."

А ето и по-важното: "Изглежда съм донякъде фанатик по отношение на изкуството и не искам да го омърсяваме с човешки дребнавости. Много си скъпя тази своя черта и внимавам да не я загубя. Първо: сам виждам, че тя ме отличава от мнозина и ме отличава изгодно. И второ: откъде-накъде трябва да се лиша от тази радост, която изкуството на другите ми носи! Толкова много ли са радостите в нашия живот?"



Стараеше се да отстоява душата си



Тя бе неговият инструмент за творчество. Самият аз бях писал за това, за душата, и той го бе прочел. Това ни приближи истински. Той бе изградил тази душа-инструмент в изпитанията на младостта си и беше наясно с цената на нейното притежаване: "Биографията е училището за изстрадване на нещата. А науката на изстрадването е половината от науката на творчеството. Даже в лекия жанр. Не ме разбирай погрешно: не само мъчнотиите и изпитанията са необходимият опит. И радостта е опит. И радостта е капитал на твореца.

...Когато пише музика, човек по-скоро иска да надвие мъката, отколкото да я изрази. Да я превърне в нещо светло, лечебно, щастливо. И в това си бягство от собствените си тъги, той увлича и слушателя, извежда го на открито, на слънце. Може би така се ражда лекото в "леката" музика - неслучайно най-великите в жанра са имали тежка житейска съдба."

В храма на поезията го бе въвел Йосиф Цанков. Знаел е класикът на кого да остави ключа. Тончо го боготвореше, а песента "Приказка" поставяше на върха на българската "лека" музика. Стиховете на Веселин Ханчев извикваха спазъм в гърлото му. "Под дъжда, който чука невидим в листата, двама крачим без път и сами..." Рецитираше тихо, сякаш разсеяно, никога не стигаше до края, обикновено прекъсваше да обърше сълза. Сълзи в очите му съм виждал неведнъж. Виждали са ги дори хора, които не заслужават това...

Обичаше поезията дълбоко, дори онази, от която не могат да се правят песни. Познаваше десетки автори, получаваше книги от цялата страна. Повечето податели бяха изкушени да ги забележи и да напише музика по тях. Случи се на малцина, но останалите спечелиха един внимателен читател, истински ценител и познавач. Предлагах му да състави една антология на българската поезия. Намирах, че е много вещ и ще свърши тази работа както никой друг. Отбраняваше се с усмивка: "Аз съм музикант - казваше, - не мога да съм безпристрастен." Кой знае защо смяташе, че пристрастията ще му пречат...

Беше всенародно обичан, почитан, обласкаван - където и да се появи. През целия му път и дори сега, на раздяла. Такъв в българската музика бе единствено Дико Илиев, пред когото Тончо открито се покланяше.

И още: може би единствен от нас бе наясно с голямата неизвестност в изкуството: "Тази музика живее кратко. Но хубавата песен, макар и в своето си време, дава нещо на човека, нещо светло, нещо добро. А доброто в човека, веднъж възникнало, не умира лесно. То се предава и в поколенията. Значи остава ни да вярваме, че ако сме извикали доброто у хората, чрез него можем да останем при тях."

Това бяха думи от друго интервю. Дълго се мъчихме да изковем заглавие от тях. Получи се нещо такова:

"Ако изкуството ни не бъде вечно, нека вечно бъде доброто, което то създава у човека!"