Валери Валериев е роден през 1984 г. Завършил е право в СУ "Св. Климент Охридски", работи като адвокат. Член е на Управителния съвет на Сдружението за международни състезания по право. Пише поезия, публикувал е в много издания, носител е на награда в конкурс за поезия на името на Никола Вапцаров. Наскоро излезе втората му книга "Кражбите зачестиха" (изд. "ВС Пъблишинг" ООД), която предизвика противоречиви коментари.


- Да си озаглави поет стихосбирката "Кражбите зачестиха" е провокативно. Стихосбирките обикновено се казват: "Звезди край пътя", или "Полет към себе си", или нещо с "мечти", "цветя" и "сънища" в заглавието. Провокатор ли сте?
- Успешната провокация трябва дълго време да остане неразкрита и никога да не разсейва докрай съмнението дали изобщо се е осъществила.
- Е, и?
- Ами по тази причина няма да си призная, дори да съм провокатор. Важно за мен е да арестувам любопитството на читателя от самото начало, но идеята да шокирам ми е чужда, не търся бомбастичен ефект. Мисля, че поетиката ми се движи на ръба на баналното и разчита на чувствителност към почти незабележимите промени в познатото и неизменното. Повечето стихотворения в книгата изискват минимална бдителност - ако читателят има слух да долови две-три фалшиви ноти, вкарани преднамерено в стройната импровизация, контактът се получава. Заглавието "Кражбите зачестиха" работи на същия принцип - според мен има разказен заряд, звучи ми като приписка в полето на средновековна хроника.
- Жанрово поезията днес отстъпва на прозата, а и по шоупрограми и из електронни форуми поетът сякаш става нещо неприлично - отнесена персона, неумееща да печели, каканижеща сладникави лиризми. Вие сякаш бягате тъкмо от това с такива заглавия - ето, първата ви книга се нарича "Факти" например.
- Аз бягам и от тази "отнесена" естетика, без да я отричам. Признавам майсторството на поетите, които я владеят, но това не е задължително поезията, която ще напиша или прочета. Разбира се, чувствам се ограничен от собствения си вкус, но в момента се интересувам от предметите, веществата, конкретното...
- Такава ли трябва да е добрата поезия?
- За мен добрата поезия изисква от автора да се скрие по най-добрия начин, да не присъства натрапчиво в собствените си стихове. Струва ми се, че споделените наблюдения върху обективната реалност имат по-силен свързващ потенциал, отколкото изплаканата лична емоция. Ето защо предлагам на читателя множество образи и ситуации, върху които да разсъждаваме заедно.
- А какви хора пишат стихове днес? Особено сред по-младите като вас? Ето, вие сте адвокат...
- Не трябва да прозвучи като хвалба, но аз пиша много отпреди да съм адвокат. А и след като станах адвокат, все още нямам особено ясна представа за себе си. Забелязал съм, че поезията действа успешно не просто като разкриващ, а и като прикриващ жест. Затова не се наемам да съдя и да се изказвам като специалист по литературната ситуация, която ми се струва многолюдна и многообразна. Има различни сцени, дори бих казал паралелно развиващи се литературни вселени. Слава Богу, досега съм имал късмет покрай писането да се запозная с много симпатични хора, които едновременно с това са талантливи автори, а не откровени графомани. Особено важно ми се струва, че продължавам да се вълнувам и от писането на автори, които са извън приятелския ми кръг.
- А как се съчетава правото с лириката?
- Моят случай изобщо не е уникален, в българската и световната литература има примери на юристи, които пишат поезия. От друга страна, не се откриват кой знае какви прилики между стила на пишещите адвокати. За себе си мога да призная, че заниманията с право пречупиха преди всичко начина ми на мислене и отношението ми към изказа. От правото възприех определена припряност по отношение на смисъла, привързаност към структурата и яснотата. По природа съм необщителен и ленив, а заради професията съм длъжен да се срещам с много хора, да съм в непрестанно движение, да трупам познания, опит и печал.
- Почти по Еклесиаста прозвуча адвокатският опит... А кражбите зачестиха ли наистина, или става дума за изчезване? На доверие, на смисъл, на вяра в здравото устройство на битието?
- Мога да се опитам да ви убедя, че съм написал много сериозна и смислена книга, която се занимава с проблема за цялостния разпад, за зловещото сгромолясване, което наблюдаваме на забавен каданс.
- А не е ли така?
- В действителност аз се вълнувах много от идеята за неудържимия ред, от парадокса на чудовищното - немислимото, което съществува. В книгата ми има и много хтонични образи, мрачни поличби, спотаена заплаха, насилие. Едновременно с това искрено се забавлявах, докато пишех повечето текстове. Колкото и странно да звучи, в моите очи това е една ведра, дори леко забавна книга, която се чете лесно, на един дъх. Досега никой не е потвърдил изцяло точно тази интерпретация, което ме обърква.
- Поетите преди четвърт век например не слизаха от президиуми, от телевизионния екран, от разговори за тях в кафенетата, поне в литературните такива. Беше си професия, хем престижна. Сега далеч не е така. Поезията като изкуство печели или губи от това?
- Струва ми се, че поетическата роля, особено в нейния месиански вариант, никога няма да остане вакантна, но нямам желание да я играя. При мен "професионалното" вкопаване в полето на литературата би било невъзможно и непродуктивно. Не мога да мисля за поезията сама по себе си, градивния материал за моето собственото писане черпя изцяло от други, не толкова възвишени занимания. А и ще ми бъде трудно да излъжа публиката, защото не се възприемам като интелектуалец, пророк, лечител, изобличител...
- Влизате в дисонанс с повечето творци...
- Ами аз лично не вярвам във високата мисия на изкуството, по-специално на моето изкуство, в спасителната му сила.
- А за класиката какво мислите? Имате ли идоли сред поетите от началото на миналия век примерно?
- Не смея да твърдя, че чета само класическа литература, но определено ми доставя удоволствие, приляга ми като светоусещане. В последните години, докато пишех "Кражбите зачестиха", четях усилено Чехов, Монтен, античните епически поеми, произведенията на стоическите философи. Предпочитам да чета проза, но любимата ми поетична книга от началото на ХХ век е антологията "Спун Ривър" на Едгар Ли Мастърс. Възприемам неговото стихотворение "Мълчание" като образец за майсторство и сила на въздействието.
- А как гледате на обществото? С очите на поет? На адвокат, на обикновен зяпач?
- Зяпачът е необикновена фигура. Зяпач да - но зяпнал от учудване. Общо взето, съм изпълнен с мрачен оптимизъм - убеден съм, че светът няма да свърши нито скоро, нито бързо, наивно е да се смята, че сме достигнали дъното или върха.
-----
keep calm
Валери Валериев

предпоследна национална катастрофа
коментарите
под която и да е статия
заменям без колебание
радиото с касетофон
вместо шампанско - напалм
вместо лента - кастрация
"запазете самообладание!"
строим пирамидата
на нашия
фараон
--------


Из "Мълчание" на Едгар Ли Мастърс
(...)
А има и мълчание на мъртвите.
Щом ние, живите, не можем да говорим
за най-дълбоките си мисли и вълнения,
защо се чудите, че мъртвите
не казват нищо за смъртта?
Мълчанието им ще бъде разгадано
едва когато приближим до тях.