В този балкан април е студен, нощите са мразовити. Пристигнах късно, отключих къщата. Върху леглото имаше куп завивки, а печката беше заредена. Гостоприемството тук е истинско, отговорно. Студът беше предвиден. Но в кибрита върху полицата имаше само една клечка. Засмях се: кой ще се справи с едното драсване? Но аз си имам техники за огъня. Пък и нямаше вятър в къщата, вятърът беше отвън, чувах го. Огледах се за свещ. Запалих и я поднесох към подпалките. Печката тръгна. Нека идва нощта...

Животът запечатва в нас всевъзможни навици и мимолетни умения, които сме придобивали (понякога и за да се справим именно с него), рефлекси и движения, които ни е натрапил, опасения, подозрения и недоверия, които ни е втълпил уж за малко, а после е забравил да ги изчисти от наивното ни същество. Сам се изненадвам, като откривам у себе си тези следи на избледнели години, вдълбани в жестове, видения, в автоматични движения на душата. Странното е, че околните (а непознатите - още повече) ги забелязват, свързват ги с нас, понякога, след десетилетия раздяла, именно по тях ни и разпознават, не по отдавна забравените ни черти. Обичам да ги регистрирам у другите, обикновено им симпатизирам за онова, което ги различава, и все повече си вярвам, че точно тези дреболии, пробутани им от живота и отдавна изгубили значение за самите тях, всъщност са нещо като отпечатък на палеца, който прави човека неповторим. И самият аз, неприкрито, усърдно стремящ се да бъда забелязан и запомнен с това, което пиша, се стъписвам, когато откривам, че съм оставил знака си у някого точно с някакъв несъзнателен, неосъзнат и за мен самия остатък от далечни дни.

На една изложба д-р Златко Милев ми представи сивоока жена с дебела руса плитка - била му братовчедка. Излишно бе да питам какво ги води в изложбата: в дъното на галерията се открояваше голям портрет на същата дама, фотографите приклякваха пред него. Ръкувахме се и братовчедката каза: "Още са ви топли ръцете, господин Донков. Браво, дръжте все така!" Докторът се облещи, сигурно и аз. Успях само да помисля: "Хубаво започва..." После жената обясни, спомних си всичко.



Студена вечер ме завари на края на София



Не на края, на който аз живея - на другия. Бяхме се заприказвали в новия, още гол апартамент на един приятел, не бях сигурен вървят ли автобуси, на спирката нямаше никого, нямаше и указатели като днес, таксита тук почти не се мяркаха - предупреден бях за това. Вятърът беше отвратителен, никакъв подслон, жълта крушка светеше над груб трафопост наблизо. Дигнал яка, опитвах да потропвам с крака, но не ставаше - още нямаше тротоар.

Появи се жена като от нищото, носеше саксия с някакво цвете, обвито с вестник. Постояхме така в полумрака, тя остави саксията върху плосък камък, извади цигара, драсна кибрит. Клечките гаснеха веднага, дори без да осветят ръцете й. Беше напълно неопитна, безпомощна и упорита. Знаех, че не става така, но се страхувах да не я изплаша в тази пустош. Накрая все пак се пресрамих: "Искате ли да помогна?" Изгледа ме, не вдъхвах доверие, че ще успея. Вятърът своевременно се усили. Тя вдигна кутийката до ухото си, разклати я - по звука не бяха повече от две-три клечки. Взех я, така беше: две. Трябваше да работя на сигурно. Освен това имаше опасност огънчето да угасне, ако тя не запали цигарата си веднага. Направих крачка към нея, тя се вкамени. Драснах клечката, както аз си знам, отвесно, със сила. Главичката пламна със звук на малка експлозия. Потопих огънчето в шепите си, оставих го да се разгори, да се успокои, поднесох го към лицето й. Тя не уцели от първия път, залюля се, обхвана ръцете ми, наведе се вече сигурно, вдъхна, запали. Замириса на хубава скъпа папироса - откакто бях спрял да пуша, жадно вдишвах всеки тютюн наблизо. Духнах огънчето и го изтърсих от дланта си. Мракът се сгъсти, виждах само кръгчето на цигарата й да се нажежава и да потъмнява, когато дълбоко всмукваше дима.



После автобусът светна с мръсните си прозорци и ни отнесе към града



Така описано, драсването на една клечка може да се разчете и като завръзка на нещо дълго и вълнуващо, като многозначително въведение към любовен - а и не само - сюжет. Но не беше. Автобусът вибрираше и трещеше - и да искахме, не можехме нищо да си кажем. На "Плиска" непознатата стана и възползвайки се от кратката тишина в спрелия автобус, каза: "Имате много топли ръце." Слезе, вече от спирката изрече в отворената врата: "Защо?"

Може да съм имал температура тогава. И после, в галерията. Въпросът не ме занимава днес, няма дразнител в него. Но ето, безотказното ми действие с кибрита - то навърза какви ли не спомени, прекосих постранства, отдавна забравени за мен. И, чудно: осветени само от една кибритена клечка.

Изкарах безкрайна войнишка година във Варна, високо над морето, в лозята край шосето за Виница. Пазехме града от самолетни нападения, брояхме дежурствата, учехме за приемни изпити. Ветровете, като се засилеха от залива, срещаха стръмния бряг и без да губят сила, се качваха косо към нашата казармица. Не бяха просто насрещни, а някак полегати, невъзможно бе да запалиш цигара по познатия начин. Един Трендафил от Рибарица си бе поръчал от къщи огниво и прахан, кълцаше по кремъка и палеше без грешка. Но това бе колкото да ядосва всички. Останалите безплодно драскахме кибрита и сеехме по двора празни кутийки. Дневалните метяха и псуваха. В онези години и на онази възраст никому дори не минаваше през главата да се откаже от пушенето. Решението е било пред очите ни, но ние драскахме кибрити. На тези ветрове запалките пък въобще не действаха.

Научи ме да паля безпроблемно мичман Недко Недев-Пилето, някогашен легендарен футболист на "Тича" и голмайстор на Първа дивизия. Беше останал да си доизработва пенсията и държеше склад с боеприпаси. Обучаваше ме така, както се обучава млад играч на някакъв мълниеносен финт. След един-два урока движенията ми придобиха особен ритъм, клечката се движеше като по чертеж, огънчето пламваше. Впрочем движенията, които той ми предаде, не можеха да се изпълняват бавно. След време се вгледах как той драска кибрит - ами това бе нещо съвсем различно. Изобщо не приличаше на моето действие. Смаян, обърнах му внимание. Отговорът му беше неопределен: всеки играч трябва да си има своя техника. И да не забравям - добре е ръцете да са топли...



Давал съм огън оттогава - на кого ли не



В есени и зими, в дъждове и виелици, на огнища и барбекюта, на газови котлони, на ветроупорни фенери, на пури и лули. Непушач от десетилетия, държах ръцете си на топло и услужвах с огън на закъсали съплеменници - стига да си носеха кибрит. Накрая почнах да се дразня на почудата им, че се справям с нещо, в което мнозина се провалят. Обидно е, когато не съзират Майстора в теб. Но ето, днес, дори без свидетели, оползотворих кибрит с една-единствена клечка и се върнах при хора и места, които инак бях съвсем забравил. Дамата с плитката, мичман Недев-Пилето, другарите от набора и специално Трендафил от Рибарица - някой ги беше складирал в моя живот и ми беше оставил ключ за склада. Отключих без грешка, само забравих да пипна дали ръцете ми бяха топли в онзи момент...