Българинът страшно се тревожи за благото на родината. Винаги е готов да скочи срещу нейните рушители. Може да си няма и бегла представа какво е добро за обществото, но на мига може да посочи обвинително с пръст към някого и да каже: "Е, ако не беше този да загробва България, всичко щеше да бъде различно".

Такова горе-долу е положението с отношението към правозащитниците у нас. Насъсквана от безотговорни политици в продължение на години, значителна част от българската общественост започна да възприема онези, които говорят (и действат) в защита на човешките и гражданските права като врагове на родината, които искат да й навредят, да я злепоставят и дори да я унищожат. Правят го под въздействието на вездесъщия Джордж Сорос, разбира се - безродния евреин, космополит и ултракапиталист, поел ролята на юдеомасонството и илюминатите в съвременното конспиративно въображение. Това ожесточение, инспирирано от политическото коварство и собственото ни невежество, е една от причините, заради която станахме толкова нечувствителни и дори враждебно настроени, когато се повдигне темата за насилието над уязвимите хора и общности в България.

А по този въпрос има (и трябва) да се говори много. Това ясно се видя покрай печалния случай с т.нар. Истанбулска конвенция срещу домашното насилие и насилието срещу жените -



документ, който така и никой не прочете,



но парадоксално някак си всички "разбраха", че подписването му ще доведе до еднополови бракове, прилив на травестити - имигранти и "джендър идеология" в учебниците. В същото време нашите ревностни борци за опазването на традиционното семейство не обърнаха никакво внимание на изследването на Европейския институт за равнопоставеност на половете към ЕС от 2017 г. То сочи, че България има най-лоши резултати в индекса на насилието над жени - българките стават жертва на най-сериозните форми на насилие, но най-рядко сигнализират за него. И какво излиза? Че мъж да (у)бие жена си е по-малък грях, отколкото жена да влезе в брак с друга жена?

Какво да кажем пък за арестантите и затворниците? Всяко изследване по въпроса - българско или чуждестранно, казва недвусмислено, че условията в местата за задържане у нас по-скоро гонят стандартите на Латинска Америка, отколкото на Западна Европа. Според доклада на Българския хелзинкски комитет (БХК) за 2018 г. всеки четвърти задържан се оплаква, че е бил жертва на полицейско насилие. Боя го отнасят най-вече ромите. За последната година и половина обаче само 3-ма полицаи са били уволнени за незаконен арест или непозволена употреба на сила, а неколцина са били порицани, мъмрени или им е било отказано повишение. Общественото и институционално безразличие по проблема е пълно. На кого трябва да му пука, разсъждават хората. Щом са престъпници, значи заслужават палката да им играе по гърбовете. Ако са роми - дваж повече.



И тук стигаме до най-страшното - децата.



Тук вече тишината е гробовна, при това в буквалния смисъл. В доклада на Комитета на ООН срещу изтезанията от 2017 г. се изразяваше "потрес" от пълната липса на напредък в разследванията на 238 смъртни случая в домовете за деца с интелектуални увреждания за периода 2000-2010 г. Шокиращото разкритие беше направено след проверка на прокуратурата по сигнал на БХК. Правозащитниците разполагат с информация и за 292 деца от 0 до 7 години, починали в домове в периода 2010-2014 г. И тук положително развитие няма. Заключението им е, че "в момента никой в България не осъществява системен мониторинг на смъртните случаи в институциите и в услугите за деца".

Какво да кажем? Да обвиним държавата, че не си върши работата ли? Това се разбира от само себе си. А обществеността, дето е уж толкова загрижена за посегателствата спрямо децата, къде е? Или се активизира само когато й се прииска да напсува "джендърите"? Без да се сеща, че ако не са "майкопродавците" от гражданския сектор, подобни кошмари вероятно никога не биха видели бял свят.

И така хората само играят по свирката на политиците. Управляващата класа, най-вече растящото множество на лъжепатриотичните групировки, намери поредната



удобна и лесна изкупителна жертва за своите собствени провали



в лицето на правозащитните организации. Като миналата година, когато "Обединени патриоти", партньорите на ГЕРБ в правителството, хвърлиха вината върху правозащитниците за неуспешната кандидатура на България за седалище на Европейската агенция за лекарствата (ЕМА). Повод им даде писмо на група родни защитници на правата на сексуалните малцинства до брюкселските еврократи и премиера Бойко Борисов. В него се напомняше, че ЛГБТИ служители на агенцията се притесняват да работят в нашата страна заради непризнаването на еднополовите бракове. Нашенските патриоти, които неразумно се бяха ангажирали с преместването на ЕМА, но вече намирисваха провала на каузата, изведнъж откриха на кого да прехвърлят отговорността. Евродепутатът Ангел Джамбазки и депутатът от българския парламент Александър Сиди, и двамата от ВМРО, пуснаха сигнал в прокуратурата срещу БХК с искане да бъде проверено финансирането на организацията, както и дали не работи за чужди държави. Разни интернет мислители, титулуващи се консерватори, изреваха, че страната ни била изнудвана да приеме еднополовите бракове срещу седалището на ЕМА. А какво се оказа накрая? Че кандидатурата на София покрива един-единствен критерий от общо тридесет. С други думи, нямахме никакъв шанс. Пропагандата на управляващите и приближените им медии обаче беше дала своя резултат. Виновни за всичко се оказаха "джендърите" и техните родни и чуждестранни покровители. А



публиката лапна с готовност подадената й въдица



- критики срещу правителството за провала нямаше, а ругатни срещу хелзинкския комитет - бол.

Така и ще бъде, докато обществеността не проумее простичкия факт, че целта на правозащитните организации не е да бранят държавните интереси. Работата им се заключава единствено в това да следят за спазването на човешките права на отделните индивиди и малцинствените общности. Дори когато това не е в изгода на България (като защитата, която осигуряват на ОМО "Илинден" пред европейския съд), или не се харесва на широката публика (подкрепата им за печално известните братя Юзеирови). Дори и за дейността им да плащат чуждестранни агенции и фондации (като не желаем да извадим нищо от собствения си джоб, други ще дават парите и ще поръчват музиката). Просто това е цената, която трябва неизбежно да платим, ако искаме да имаме защитници на човешките и гражданските права. А такива са необходими в страна като България, където държавата е по-скоро източник на беззаконие и несправедливост, отколкото закрилник на гражданите.