Българската историческа наука отдавна е доказала, че началото на Българското възраждане следва да се отнесе в периода между края на XVII и първото десетилетие на XVIII век. Това е моментът на първоначалното пробуждане на вече нови процеси, които ще могат в течение на повече от столетие да станат мощен двигател за новото начало на българите и другите балкански народности. Обикновено в историографията се набляга, че след 1683 г. и неуспешната за османците обсада на Виена идва краят на османското военно превъзходство по суша и започва свиването на границите на държавата на падишаха. Това означава в дългосрочен план и по-слаба османска държава във вътрешно политическо отношение. За да достигнат българите до положителни резултати за добиване на независима църква, което ще стане официално чак в началото на 1870 г., за да изградят система на модерни училища (по-масово след средата на XIX век), за да започнат да издават свои вестници и списания и за да водят активен политически живот, те преминават през дълъг процес на икономическо замогване, който вероятно започва в началото на XVIII век. Този процес на материален просперитет е пряко свързан със слабостта на държавата, особено в сферата на икономиката.

По време на "класическите" османски години (XV-XVI век), когато държавата е силна и няма кой да й противостои, османците успяват да наложат едни доста строги икономически рамки на своите поданици. На практика по това време, ако се доверим на издадените закони, всичко се е нормирало - като започнем от цените на пазара (държавата е имала монопол и право на изкупуване на държавни цени на голям брой стоки от първа необходимост), преминем през норми в производството на занаятчиите, определяне на количеството за продан и дори регулиране на печалбата. Всички занаятчии са били членове на еснафи и по този начин не се е допускала никаква външна конкуренция, нито интензификация, нито възможността някой по-кадърен майстор да произвежда повече и да го предлага на пазара по-евтино. Самият еснаф няма да допусне подобно нещо - цялата му дейност се извършва в зададените предварително норми.

Този модел функционира добре за държавата, поне



докато има как да се попълва държавната хазна



- т.е. военните походи са положителни, плячката е голяма и на практика тази статичност в икономиката не се отразява чак толкова негативно на бюджета. Тези рамки обаче се оказват крайно негативни по отношение на инициативността. Производството е регулирано и поданиците нямат чак толкова голям интерес да произвеждат повече. Те и не могат, доколкото, поне от гледна точка на градското стопанство, това би било в противовес с идеята за "общото благо" и "справедливостта".

В началото на осемнадесетото столетие обаче системата започва да се пропуква. Държавата вече губи войните, а големи части от нея започват на практика да се отделят от центъра. Това става особено очевидно по време на т.нар. кърджалийски размирици, когато цели области вече не са под властта на султана. Например във Видин се отцепва Осман Пазвантоглу, в Русе - Исмаил Тръстениклиоглу и Мустафа Алемдар паша и т.н. В обширни региони на империята вече има друг икономически ред, който ще се окаже положителен за икономическата инициативност. Държавата не може да събира там данъци, вместо това лицата, ангажирани с производство, са заплащали по-малки суми на местните османски първенци, за да получат тяхната закрила.

Регулациите, наложени от центъра, започват постепенно да не действат и съответно



се появяват инициативни хора,



които ще се опитат да произвеждат повече, ще са пазарно ориентирани и съответно, ще се стремят да подобрят материалното си положение.

Има данни как през XVIII в. градското население по българските земи забогатява, докато държавата отслабва. Това става особено явно в края на XVIII и началото на XIX век, когато Русе и Видин са извън властта на османския султан, а в София неговите позиции са в някаква степен разклатени. Около по-силните османски първенци се формират групи от богати хора, включително българи, които вече не плащат данъци на централната власт и съответно съумяват да акумулират постепенно по-значими капитали. По-сетне, вероятно измежду наследниците на тези хора, ще може да търсим - дарителите за постройки на модерни български училища, читалища, църкви и прочее.

Ако приемем, че в началото на представения период са налице по-силни регулации на държавната власт и съответно занаятчиите получават поравно суровини, произвеждат еднакво стоки, продават равно количество, на еднакви цени, то очевидно те си остават почти поравно "бедни". Вече в следващите периоди и особено към края на века започват да се появяват по-богати занаятчии, а бедните да стават малцинство. Това е следствие от стремежа към интензификация в градското стопанство, която кара някои по-съобразителни производители да работят в разрез с нормите на държавните регулации. Ще напомня, че в края на века властта на султана над Видинско на практика не съществува и това съответно позволява да се натрупат по-големи активи. Интересното е, че през 1773 г. султан Мустафа II обнародва заповед (ферман), с която се опитва да заздрави регулаторните механизми на еснафските организации и така да препотвърди "обичаите", останали "от старо време", но на практика не успява. Подобни диспропорции по отношение на занаятчиите във Видин (нямам засега данни от други български градове) се наблюдават и по отношение на къщите им и на дюкяните, което означава, че по-будните и инициативните от тях



успяват на пазарен принцип да се облагодетелстват



от създалата се среда на слаба държавна намеса.

Историята ни дава примери, когато времето на слабата държава се оказва повече от полезно, особено в икономиката. Очевидно XVIII век е точно такъв период. На практика ролята на държавата е взета от по-силни местни османски първенци и те я свеждат до минималните й функции - да осигурява реда, да гарантира спокойствието на населението и да решава възникнали спорове (т.е. да има и съдебни прерогативи). Това, съчетано с ниски данъци (вероятно един вид еднократна такса, която населението плаща, за да гарантира безопасността си) и освобождаване на икономическата инициативност, води до положителни резултати и градското население по българските земи постепенно видимо забогатява.



(Със съкращения)