На 7 май най-големите европейски медии отбелязаха първата годишнина от победата на Еманюел Макрон на президентските избори във Франция. Това е необичайно, но предвид контекста на победата му реакцията е съвсем логична. Младият Еманюел Макрон не просто спечели избори, той победи една от най-мощните антиевропейски политически сили в ЕС - Националния фронт на Марин льо Пен, която, освен че обещаваше излизане на Франция от еврозоната, е и симпатизантка на Владимир Путин. Нейната партия се ползваше с финансова и политическа подкрепа от Кремъл. С победата си Макрон прекъсна възхода на евроскептичните сили в Европа, които застрашаваха самото оцеляване на Европейския съюз, като по този начин направи Бризхода (авторката предпочита преведения вариант на Брекзит, б. р.) да изглежда локален проблем, а не общоевропейски. Това беше победа не само срещу евроскептицизма, а и в хибридната война - срещу опитите на Кремъл да влияе върху изборния процес в западните демокрации. В навечерието на втория кръг от гласуването беше направен опит за повторение на сценария "Клинтън" - компютрите в лагера на Макрон бяха хакнати и в публичното пространство изтекоха хиляди истински имейли, добре смесени с фалшиви. Френските медии тогава не се поддадоха на изкушението и спазиха закона, като се въздържаха да не раздухат историята, което можеше да доведе до съвсем различен резултат.

Макрон спечели със силно проевропейска и пролиберална програма. Такава, каквато никой не се беше осмелявал дори да си помисли в продължение на повече от десетилетие. И така на 8 май 2017 г. Европа осъмна с победител срещу Кремъл, срещу евроскептицизма, срещу статуквото и дори срещу битуващите в обществото схващания каква трябва да е разликата във възрастта между съпруга и съпругата (Брижит Макрон е 26 години по-възрастна). Появата му създаде нов мощен интеграционен момент в ЕС заради амбицията му за повече интеграция в отбраната, сигурността, еврозоната, цифровата сфера. Създаде се очакване за пълно възстановяване на германско-френския двигател, който от години скърца и пуши. Интеграционистките усилия на ЕК бяха окрилени. В Европейския парламент беше обявен краят на евроскептицизма и отварянето на нова епоха.



Една година по-късно ефектът "Макрон" стихва



Изборите в Германия поляха със студен душ европейските страсти. Проточилите се почти половин година преговори за съставяне на правителство в Берлин създадоха вакуум, който показа, че само един Макрон не е достатъчен, ако не е подкрепен от поне една некоалиционна Меркел. Освен това се появиха силни лидери и другаде. Ирландският премиер Лео Варадкар създаде коалиция от единомислещи държави в северната част на съюза, които дръпнаха ръчната спирачка на големите интеграционни планове на Макрон за еврозоната. Те не искат общ финансов министър, не искат данъчна хармонизация, против протекционизма са и са срещу Европа на няколко скорости, която Макрон виждаше като единствено решение за разблокирането на европейската интеграция.

Леден душ дойде и от най-интеграционистката държава - Италия, където на 4 март политическата сцена беше превзета от евроскептични сили, които вече два месеца не могат да сформират правителство и по всичко личи, че се върви към предсрочни избори. Всичко това плюс ефектът от болезнените реформи, които Макрон прокарва у дома, доведе до отслабване на макронизацията в ЕС и тя вече се свежда до по-скоро локален феномен, отколкото явление с паневропейски мащаб. И все пак "Макрон" ефекта се усети в няколко сфери. Интеграцията в сферата на отбраната тръгна, макар и с малки крачки, със създаването на Постоянното структурирано сътрудничество, по-известно като PESCO (ПЕСКО). Еврозоната няма да остане съвсем без нищо - постоянният спасителен фонд ще се превърне в Европейски валутен фонд, възможно е също да се постигне съгласие и за поне символичен бюджет на еврозоната, който да се ползва при кризи. В банковия съюз също ще има напредък, макар и минимален, като се осигури преходно финансиране за Фонда за банково преструктуриране. Франция най-вероятно ще претърпи крах на идеята си за данъчно облагане на дигиталните компании.

Най-голямата победа на Макрон в първата му европейска година е предоговарянето на директивата за командироване на работници, за което той настояваше от първия си работен ден в Елисейския дворец. Според постигнатото през април споразумение между Съвета и ЕП командированите работници ще се възползват от същите права, както местните работници. Френският президент се позиционира и като външнополитически лидер на ЕС, което не е добра новина за върховната представителка на ЕС за външната политика и сигурността Федерика Могерини, но прави Франция отново велика, а оттам и ЕС. Участието на Франция в съвместни въздушни удари със САЩ и Великобритания в Сирия в отговор на химическото нападение в град Дума, добрите му отношения с американския президент Доналд Тръмп, ЕС, свободен от американски търговски мита и да защити личните данни на европейските граждани са все червени точки, които г-н Макрон трупа на своя сметка.



Макроновата антисистемност срещу европейския естаблишмънт



Това, което отличава антисистемността му от другите виреещи върху публичното недоволство политически сили, е, че той има идеи и конкретни предложения. Затова и често се забравя, че той сам определя себе си като антисистемен играч. Въпреки че участва в правителството на предшественика си Оланд, той няма партийно минало. Създаде си собствена политическа сила една година преди да спечели изборите - партията "Напред!", която все още не е част от нито едно европейско политическо семейство. Из брюкселските кулоари се говори, че няма и намерение да бъде. Нещо повече, той планира да създаде собствена политическа група в следващия Европейски парламент. За целта много настояваше най-сетне да се въведе трансевропейската избирателна листа, за която нов шанс даде напускането на 73-ма британски евродепутати след Бризхода. Статуквото в Страсбург обаче видя сериозна заплаха, тъй като големите политически семейства може да бъдат заобиколени и постепенно да започнат да губят силата си.

ЕП отхвърли предложението за транснационална листа. В отговор Макрон блокира процедурата на водещите кандидати, която ЕП смята за своя голяма победа. Тя беше използвана за първи път на евроизборите през 2014 година. По тази процедура европейските политически партии номинират свои кандидати за шеф на Европейската комисия. Проведоха се дебати между кандидатите, сред които бяха добре познати имена като Мартин Шулц, Ги Верхофстад и Алексис Ципрас. Тъй като ЕНП отново излезе победител, нейният кандидат Жан-Клод Юнкер беше избран. Това обаче не може да стане без съгласието на Европейския съвет. Макрон не е против процедурата, но смята, че тя не е достатъчна и че ако ЕП наистина иска да направи процеса по-демократичен, трябва да приеме транснационалната листа. Конфликтът от задочен прерасна в реален по време на дебата в ЕП на 17 април. Тогава Макрон влезе в директен спор с лидера на групата на ЕНП Манфред Вебер и еволюира в премерване на демократичните възгледи.

Има очаквания, че ако Макрон създаде собствена политическа група, тя може да привлече много проевропейски и либерално настроени евродепутати от другите групи. Това представлява сериозна заплаха за ЕНП, която през последните години се превърна в приют за антилиберални партии, което създаде вътрешнопартийно напрежение. Освен това ЕНП доминира в най-важните европейски политически постове. Ако Макрон успее, ще отбележи още една сериозна победа на европейско ниво. Като се вземат предвид изборите в Италия и окопаването на Виктор Орбан след изборите в Унгария, такава победа изглежда трудно постижима. Надеждата му е в многобройните граждански дебати за бъдещето на Европа, които той предложи да се организират в цяла Европа и всички страни членки се съгласиха. Дебати, които Манфред Вебер остро критикува, но германската канцлерка Ангела Меркел ги започна точно в деня на първата годишнина от изборната победа на Макрон. С тези дебати той се надява, че ще получи подкрепата на европейските граждани за промяна и по този начин ще успее да натисне статуквото в Брюксел и Страсбург да приеме идеите му. Както казват англосаксонците, това е далечен изстрел.

Равносметката от първата година на Макрон за ЕС е, че постепенно съюзът се връща към нормалното си състояние - отново е изправен пред заплахата на евроскептицизма и популизма, движи се бавно, залага на сигурно и бъдещето му зависи от националните изборни цикли. Макрон не успя да направи европейска реформаторска революция, но за сметка на това върна баланса в ЕС, изваден за кратко от релси от Бризхода.