|
Писателят Иван Голев е роден през 1950 г. в София. Лауреат на различни награди. Автор е на сборници с разкази, романи и стихосбирки между които "Когато бях вълк, а после цвете", "Охлю/бо/в", "Брокат и парцали", "Дани" и др.
----------
- Наскоро една социологическа агенция установи, че интересът към четенето не изчезва, както смятахме. Четат ли наистина, особено младите, и какво?
- Интересът към четенето няма да изчезне - докато хората се съобщават с реч и докато са валидни азбуките, те ще пишат и ще четат. Но действително е важно какво четат. Днес възможностите за това са многократно повече от тези преди 30-40 години. Жанровото разнообразие на книгите е много по-богато от това в младостта ми, а интернет си е една безплатна читалня. Ровенето из него отнема голяма част от капацитета ни за четене на литература, тъй че си е геройство да се четат и книги... Инак изборът на четиво зависи от индивида - дали иска да се образова, или да се забавлява. Че младежта чете - чете, това е сигурно. Ще ги посъветвам само едно: бъдете по-взискателни към менюто, също както при храненето - което ядеш, става част от теб.
- Вие имате книги с поезия, романи, пиеси, дори есета - "По дигата" - перифраза на "Под игото"... Животът на писателя стана ли по-лек при пазара, или стана по-сиромашки?
- Да, имам двайсетина книги и съм писал в различни жанрове - и за възрастни, и за деца. "По дигата" е по-скоро лична закачка с "Под игото" и Вазов, с когото се оказа, че имаме няколко допирни биографични точки (отбелязал съм ги на гърба на книгата). Публикувам вече половин век, чета от четиригодишен, а и работя във верига книжарници "Хеликон", та имам наблюдения върху литературата и книгоиздаването. Няма защо да крием, че при соца писателите бяха обгрижвани. Такава беше политиката и ще сгрешим, ако кажем, че бе единствено за да възхваляват строя. Словото имаше повече тежест, на писателите се възлагаха и възпитателни функции и затова държавата се грижеше за тях. Днес са част от производителите на стоки и услуги. Поради естеството на работата си са сами в битката си за място под слънцето. Не ги защитават професионални организации, клечат на сергийките си като бабите край пазара и се мъчат да продадат някоя чушка или домат от личната си градинка, борейки се с продуктите от борсите. Някои със сергия на кьоше се оправят по-добре, но мнозинството пишат и публикуват просто на инат. Което впрочем е достойно за уважение.
- Повикът "да четем повече" не е ли малко изкуствен? Като лозунгите едно време "да работим повече, по-ударно"... В САЩ нямаше такива лозунги, а хората се скъсват от работа. Не е ли и с четенето така?
- Да, акъл не се налива. Има рекламни хватки, които насочват прожектора към четенето на книги, но като цяло е въпрос на обща култура, на вътрешна потребност. Не се наемам да твърдя нашата висока ли е, ниска ли е. Познавам мнозина, които не четат книги, но това не им пречи да са чудесни хора, добри родители и българи. И все пак си имам едно наум с тях. Когато разговаряме, се държа малко като на гости в чужбина - внимавам какво говоря и как го казвам. Което си е бариера в общуването.
- Една част от политиците - тези на власт, ни убеждават, че сме добре и вървим към по-добре. Друга част - опозицията, че сме зле и вървим към по-зле. Как се ориентирате?
- Като изключим периодите на национални катастрофи, в обществения ни живот се случват и добри, и лоши неща. Много често не благодарение на, а въпреки политиците.
- Затова ли не ги обичаме много?
- Те никъде по света не се радват на народна любов. И с право, защото са една измислена, паразитна прослойка на възраст няколко века, с малък принос и големи облаги и с нетърпение чакам времето историята да ги измете от обществения пейзаж. Знам, че няма да го дочакам. Засега нещата стоят така и трябва да го преглътнем... Вече се опитвам да гледам нещата в по-дългосрочна перспектива. Ама не се били променяли бързо. Колко бързо трябва да се променят? Всяко нещо има нужда от съответното време. По-бързо не става. Като кажем, че нещо е станало преди новата ера, си мислим, че е било малко след Големия взрив. И не си даваме сметка, че оттогава са минали само сто поколения. Нищо работа.
- А има ли българинът нещо специфично между европейците, или се самозаблуждаваме - и когато се самохвалим, и когато се принизяваме?
- Наистина сме по крайностите - или ни е артък, или ексик, и много рядко таман. Но такива са и мнозина други, особено южните европейци. Гърците врякат и по най-дребен повод. Италианци, испанци - същите паликлечковци. Принципно е добре хората да реагират на неправдите. То е като болката - ако не се дръпнеш, ножът ще продължи да се забива в теб. Но пък само да пищиш също е тъпо. Все пак ние като че ли сме по-мрачни и песимисти от повечето европейци.
- Защо?
- Абе, аланкоолу, един мъничък живот ни е даден, дето прелита край нас като бързолет, защо не му се радваме? Защо все нещо ровим, мрънкаме, охкаме? Айде стига! Човек трябва да си наляга парцалите, никъде в дебелите книги не пише, че животът е безоблачно и изключително приятно място. Нищо че рекламите по телевизията се мъчат да ни убедят в обратното - хапнеш вафла - кеф, гладиш с ютия - кеф, боядисваш стена - кеф.
- Е, не е ли кеф?
- Да, в живота има и кеф, но преди всичко има много работа и усилия. И битка - с обстоятелства, с другите, със себе си... На нас ни дай все да си ги мерим с американците. А защо не си ги мерим с племената от делтата на Амазонка? И те са хора, и ние. Е, не живеем ли по-добре от тях? Какво само хленчим! Господ ни е дал чудесно място под слънцето, ние ореваваме орталъка.
- Имате хобита - те са кеф все пак. Стават ли по-важни с годините за вас, или обратното?
- По-важни едва ли, но упорствам в тях. Моите са две - рибарлък и вдигане на щанги. Силови упражнения. Жив, умрял - два дни от седмицата съм в залата, по два-три часа. Колкото до риболова - вярно, ходя по-рядко отпреди, а и не ми е вече толкова важно дали ще хвана или не. Достатъчно ми е, че общувам с травките, бръмбарите, водата и небето. В тая книга, "По дигата", разсъждавам надълго и нашироко по тази моя страст. Благодарен съм и за двете си хобита, също към половинвековни, защото ми напомнят, че съм не само мислеща тръстика, а и звяр...
- А става ли човек по-търпим към чуждите слабости с възрастта? А към своите?
- Мисля, че да. Сред хора винаги съм обичал да бърборя, но все повече се уча да слушам. Да слушаш е по-важно от това да говориш. Както и да четеш е по-важно от това да пишеш. Себеизтъкването сякаш отива на по-заден план, ставаме по-смирени, по-сговорчиви. Слабости имаме всички, няма как да ги избегнем. Но да живеем в мир с тях е по-добре, отколкото да се терзаем.
- Е, всеки автор се бори със собствената суета със свои средства. Вие имате ли хватки в тия двубои?
- Като си казвам: какво толкова мислиш, че си повече от другите? Първо, не можеш без тях. Всеки един от нас е свързан с милиардите други човеци по хиляди видими и невидими начини. Помислете си, че за всяка едно нещо, свързано с нас, са се погрижили други хора на земята. Това е отрезвяващо, ако не си неспасяем пияница. Е, щом е така, каква суета?