В музеологията напоследък се пръкнаха едни нови идеи, според които музеят не трябва да бъде само тържествено застинала мъртва експозиция, която да се разглежда с мълчаливо благоговение от зрителите, а жив действащ организъм. Иначе казано, посетителите на музея трябва, да речем, да тъкат платно на стари станове, да ваят грънци и т. н. Под напора на по-младите си сътрудници още преди десетина години се "предадох" и сега в НИМ се тъче, вае, раздават се на деца чирашки и майсторски свидетелства за усвоен древен занаят и прочие. Младите и вече не толкова младите ми "подчинени" измислят все нови и нови форми, за да направят музея по-жив и по-съвременен.

Но колкото и да се напъват, моите сътрудници (а и директорът им),



никога не могат да настигнат най-големия жив музей в света



- Македония или БЮРМ (Бившата югославска република според ООН).

Защото НИМ разполага само с 5-6 дка площ и една сграда от 3600 кв. м със 152-ма уредници. А БЮРМ разполага с 26 000 кв. км площ и население от два милиона души.

БЮРМ наистина е най-големият музей в света Музей на Коминтерна. Или по-скоро на едно решение на Балканския му лендерсиндикат от 1934 година, което постанови: "От утре нататък ще има македонска нация." Малко по-късно ще постановят наличието на тракийска и добруджанска нация. Така Коминтернът реши проблема с българските територии и малцинства, оказали се след злощастната Първа световна война в границите на Югославия, Румъния и Гърция.

Добруджанската и тракийската нация нещо не се получиха. Но македонската стана. Е, с много бой, убийства, лагери, затвори, фалшификации на историята, но стана. Хората във въпросната Македония наведоха глави и се съгласиха да бъдат македонци. Обществото, в което живееха, бе като описаното от Оруел. "Истината" бе една и който бе съгласен с нея, имаше работа, хляб и гювеч. Несъгласните - аут.

В началото на 90-те години на ХХ век и в Източна Европа дойде демокрацията. Криво-ляво източноевропейските нации се демократизираха и вече спазват поне елементарните норми на демокрацията. Но не и властите в БЮРМ, отделила се от Югославия в края на 1991 година.

Тази държава е



организирана съгласно решението на Коминтерна,



постановяващо, че населението й е съставено от македонци - нация, формирана в дълбока древност и никога не е имала нищо общо с българите и България, освен когато тези "мръсни татари" са се изсипали върху благородните македонци като окупатори в македонските земи.

Обстоятелството, че за тази теза няма нито един исторически документ, не притеснява никого в Скопие. Поданиците на държавата трябва, точно както е при Оруел, да вярват и да бъдат верни на тезата. Който не вярва, е предател и независимо от това гражданин на коя държава е, бива репресиран. Ако е посланик като Пардю или заместник-секретар на НАТО като Питър Фейт, които заявиха, че македонската нация не е етническа, а политическа категория, се прогонва лично от министър-председателя. Ако е обикновен човек, като българката Ани Паскова, се осъжда от нормален съд на 10 дни. Престъпленията на Ани Паскова са изредени в присъдата и наистина са страшни от гледна точка на коминтерновското решение от 1934 г. По ред на номерата те са:

1. Македонците са българи по произход.

2. Македонската държава е на 10 години.

3. Александър Македонски е византиец.

От всичко това не е вярно само това, че Александър Македонски е византиец. Той е грък. Но тъй като понякога византиец и грък са синоними, ясно е, че Ани на изпит по история в която и да е точка на света би получила поне "добър 4" и от най-взискателния преподавател. А в Македония тя е изправена на съд и осъдена на 10 дни затвор, черен печат за 5 години, тъй като е



заплаха за националната сигурност



Ега ти държавата, щом историческите възгледи (при това верни) на едно двайсетгодишно момиче са толкова страшна заплаха за националната сигурност - това ми каза един стар скопски интелектуалец, когато научи от мен за случая. Защото в Музея на Коминтерна - естествено - не бе съобщено нищо за случая от медиите.

Политическият елит на Повардарието, разбира се, е длъжен да работи, щото съкращението МК на номерата на автомобилите на държавата да означава още дълго време Музей на Коминтерна, а не Македония. Не толкова вече патриотичен, а хуманитарен дълг е човек да се бори да премахне тази тоталитарна лъжа, в която са принудени да живеят 2 милиона човешки същества - лъжа, определяща всички пътища в живота им. Поразен бях онзи ден, когато един философ, известен с непримиримата си борба срещу комунизма у нас и станал висш държавник, ми каза на един коктейл: "Прав си, разбира се, за македонизма, но трябва да я караш по-кротко с Македония. Трябва да се съобразяваме с реалностите."

С кои реалности? На Музея на Коминтерна? Защо не се съобрази с реалностите му в България до 1989 година, философе? И нали философията учи, че "всичко тече, всичко се променя". Една успешна реализация на Коминтерна не означава, че тя е за вечни времена. Още повече че в самата Македония текат процеси, които ще я променят, въпреки репресиите на музейните й уредници. Ще я променят наистина, докато я превърнат в държава на преобладаващото в нея българско население, живеещо днес с фалшифицирано име.