Без съмнение една от злободневните теми е свързана с въпроса кои политически сили имат статут на парламентарно представени и кои не. Възприетата редакция в законопроекта за изменение на закона за местните избори е атакувана яростно от по-малките партии, представени с по един или двама депутати в Народното събрание. Тяхното негодувание е породено от това, че съгласно приетата дефиниция те няма да имат статута на "парламентарно представени политически сили", тъй като нямат достатъчен брой народни представители за образуване на самостоятелна парламентарна група. А това качество води след себе си до две групи привилегии:

1. Привилегии относно съставите на избирателните комисии, тъй като само те ще могат да посочват лица, които да участват в съставите на ЦИК, общинските и секционните избирателни комисии;

2. Привилегии относно разпределението на медийното време в БНТ и БНР.

Убеден съм, че именно наличието на въпросните привилегии (които някои наричат просто "права") е ябълката на раздора на българския политически живот в момента. Така както съм убеден, че



този въпрос не вълнува ни най-малко българските избиратели



Но така или иначе той от своя страна поставя и един значително по-важен въпрос - въпроса за почтеността на местните избори, които предстоят наесен.

Очевидно е, че така проведеното делене на партиите на парламентарни и извънпарламентарни нарушава изискванията за равнопоставеност, което е важна предпоставка за провеждането на демократични избори. Защото само равният старт може да гарантира честен финал на политическата надпревара.

Също така е очевидно, че на практика е невъзможно всичките - около 300 регистрирани партии в страната - да участват в консултации с президента и кметовете на общини и да посочват членове на избирателните комисии.

С други думи, сме изправени пред един омагьосан кръг - или да се проведат едни не съвсем демократични избори, поради явната неравнопоставеност между парламентарни и извънпарламентарните партии, или изобщо да не се проведат, поради организационно-техническа невъзможност за тяхното осъществяване. Всичко това за пореден път показва колко належаща е нуждата от спешни и радикални промени в закона за политическите партии и извършването на задължителна пререгистрация на съществуващите партии, за да останат на сцената единствено тези от тях, които имат реално влияние в обществото.

Според мен най-новите промени в закона крият и една друга опасност, свързана с



конституирането на ръководството на ЦИК



За първи път в изборното законодателство у нас е възприета идеята председателят, зам.-председателите и секретарят на ЦИК да се избират от членовете на комисията, а не както беше досега - да се назначават от президента. Членовете на ЦИК ще бъдат предложени от поне 5 политически сили в НС (НДСВ, ДПС, БСП, СДС и НИЕ) и е логично да се предположи, че повечето от тях няма да се познават помежду си. При това положение резонно възниква въпросът: как тогава те ще изберат най-подходящия за председател, съответно зам.-председатели и секретар?! Тази ситуация поражда и един политически проблем, защото президентът Първанов, от една страна, ще назначава ЦИК, а от друга - няма да има никаква възможност да определя нито нейния състав, нито нейното ръководство.

Проблемът е кой носи политическата отговорност, ако ЦИК за местни избори 2003 г. се провали - дали държавният глава, който формално я назначава, или парламентарно представените политически сили, които са го обвързали с възприетите и предложени от тях квоти и лица.

---------

* Авторът е член на ЦИК за 38-ото и 39-ото НС, както и на ЦИК за местни избори през октомври 1999 г.