Токшоутата са като сериалите, смята антроположката Валентина Пирова, преподавател в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Зрителят е приучаван да очаква в точно определен час предаването, водещия и дори декора. Според антроположката студиото на всекидневното ток-шоу е своеобразно свещено пространство. Затова е много важно всеки детайл и всеки цвят в него да отговаря на манталитета на по-голямата част от публиката. Дизайнери се грижат и за най-малките детайли, изпипват и последната табуретка и джуфка.
"Шоуто на Слави" на бТВ и "По-добре късно, отколкото никога" на БНТ са построени диаметрално противоположно и според Пирова това е търсено. Още в началото "По-добре късно, отколкото никога" стартира с претенциозния лозунг: Предаването има амбицията да покаже, че шоуто не е нито в балета, в бенда и в скъпия декор, нито в копираните от интернет вицове - шоуто е в самите нас!
Но има няколко много сериозни пропуски, част от които в декора. Първата грешка е
абсолютно затвореното пространство на студиото.
Независимо дали навън е тъмно или светло, даже и да е черна нощ, човек трудно приема помещение без прозорци. Независимо какво се вижда от тях. "Не напразно се препоръчва дори там, където живеят незрящи хора, ако няма прозорец, той да се нарисува или да се сложи щора на стената", казва антроположката. В "По-добре късно" освен прозорецът, липсва и вратата, изходът. Това затваря човек в едно принудително пространство на разговора, където диалогът започва да тежи, защото не е отворен. Понякога е дори физическо усещането за затвореност, за неуютност, за напрегнатост. "Една полуоткрехната или полупрозрачна врата, както е при Слави пробужда любопитството и очакването", тълкува декора на бТВ Пирова.
"Сериозен е напънът за видимо изчистване на формите, за хубаво изглеждащите ябълки в цилиндър, за модерните купи, но едновременно с това много агресивно изглежда тоя червен цвят. Той може да бъде като няколко акцента, но изцяло издържан в този цвят... това не е типичен за нашите спални или всекидневни цвят", критикува преподавателката декора на БНТ. Един червен диван би стоял модерно в студиото, но само диван, не студио, решено изцяло в ярки цветове. Изобщо обстановката при Ива Екимова е модерна, но не и човешка, обживяна.
Няма го безпорядъкът, който се създава от живота.
"Прекалено естетизирано, изчистено, изпънато, претъпкано и стерилно пространство. Допълва се от такива недомислици, като компютър, който обаче не изглежда като работещ компютър. Всеки знае как изглежда компютър, на който се работи - хартия, бележки, прах и какво ли още не има около него", обяснява антроположката.
"Шоуто на Слави" има точно обратния стил. Там пространството е доста добре обмислено и направено. То е изцяло обърнато откъм страната на зрителя. "Много добре е премислено кое е ляво и кое дясно и за кого. Това е много важно, защото хората имат дълбоко в себе си представа за символите ляво и дясно", обяснява тънкостите преподавателката. Вдясно на зрителя и на госта стои Слави Трифонов - а при българите всички значими неща стоят отдясно. Обаче вдясно на Слави стои гостът, т.е. той прави жест и към него. "Този път, който изминава гостът, когато влиза в студиото, е едно своеобразно червено килимче, той бива приветстван от оркестър.
Това са все много символни неща.
Във всеки наш голям обред присъства оркестър или музика, присъства и пътеката, по която трябва да минеш, за да стигнеш да другия край, до другия бряг", казва антроположката. Слави сваля гостите си от високото, зрителят разбира, че хората, които идват, са значими. Те не са кой да е и Слави ги чака с уважение долу до стълбата, в краката им и ги придружава до "своята къща". "Той ни е на гости, ние сме му на гости, а той кани и някой друг, който е на гости хем на него, хем на нас. Но има достатъчно място за всички нас, не се чувстваме неудобно", казва Пирова.
"Естествено има още какво да се пипне в декора", смята антроположката. Видеостената например е в прекалено агресивен цвят и приличала на изцъклено око. Ку-ку бенд пък се губи в шаренията. "Това може би е търсен ефект, за да може да изпъкне самият водещ", предполага антроположката. Но можела да се направи естетическа подредба относно фигурите. Биещите се издължени триъгълници с остри ръбове, неонови кръгове и т.н. създавали впечатление за хаос.
Ако се премерят двете студиа, едва ли ще има съществена разлика в тях като размери.
Едното обаче е претъпкано, а другото толкова въздушно,
въпреки многото хора в него. "По-добре късно" е толкова събрано, толкова моно е присъствието на хората там, че те е страх да реагираш, защото можеш да им развалиш усамотението.
Синьо-жълтият диван на Слави стана нарицателно, но той предпочете да го смени с по-стилен. Всяко нещо се изхабява и екипът на Слави сменя нещо точно преди да се изхаби. Слави е абсолютно увереният домакин, тронът си е негов. Няма маса, начело на която да седне, но въпреки това той се чувства у дома си. Той знае, че там му е мястото и ние знаем, че там му е мястото.
Диванчето на Ива обаче изглежда доста неудобно и гостите, пък и самата водеща, се чудят къде да се денат и как да застанат, смята Пирова.
--------------
Едно към едно
Валентина Пирова:
По повод прословутия спор за книгите в студиото на Слави, аз искам да кажа, че вярвам, че тези книги са истински. Както вярвам, че той никога не ги чете. Но всъщност и двете неща са верни, защото се очакват от него. Може би някой ден ще ни стресне и като започне предаването, зачел се в някоя от тези книги. Вярвам, че са истински, защото това отразява живота на книгите в по-голямата част от българските семейства. Ние купуваме книги, четем ги и ги оставяме или често ги получаваме като подарък и ги оставяме да ги четем, когато имаме време. Слави се държи твърде естествено към книгите. Сега е започнал да си поставя и разни джунджурии по рафтовете, което също е хубаво, защото всеки има вкъщи такива прахоберачки, които никой не би хвърлил, защото са му ценни с нещо.
----------
Какво има в библиотеката на Слави
Библията, Коранът, "Политическа зима" на Христо Ботев, "Черна песен" на Димчо Дебелянов, "Епопея на забравените" и "Под игото" на Иван Вазов, Шекспир, "Декамерон" на Бокачо, История на България.
Антроположката прави соцреалистически анализ, вместо да даде нормално описание на тялото на своите обжекти














