-------- каре -----------

Георги Господинов е роден в Ямбол през 1968 г. Доктор в Института за съвременна литература към БАН и главен редактор на "Литературен вестник". Автор на "Естествен роман" (1999), на сборника с разкази "И други истории" (2000), на стихосбирката "Писма до Гаустин"; "Поезия и медия" (2005) и др. Тази година беше отличен с престижната награда "Аполон Токсофорос" на "Аполония 2005". Той е един от създателите на оригиналния сайт spomeniteni.org, в който всеки може да сподели своята лична история от соцежедневието. Големият интерес към форума накара двама от авторите - Георги Господинов и Диана Иванова, да съберат най-интересните лични истории в книга със заглавие "Аз живях социализма", която предстои да излезе до края на годината. Инициативата да се събудят спомените от тоталитарното време провокира още един подобен проект - "Инвентарна книга на социализма" от Георги Господинов и Яна Генова. Тази седмица отново се заговори за "призрака на комунизма", но този път за създаването на "Музей на нашето близко минало". Той ще събира всичко, което разказва нагледно за живота отпреди 1989 г.

---------------------



- Г-н Господинов, как се зароди идеята за създаването на електронния сайт , който провокира написването на книгата "Аз живях социализма"?

- Събрахме се четирима души - Диана Иванова, Румен Петров, Калин Манолов и аз, които не се познавахме до този момент, но знаехме, че имаме общи идеи. Де факто Диана ни събра всичките на едно място. Всеки от нас според професионалните си интереси искаше да даде на днешния българин възможност да се освободи от премълчаваните истини за социалистическото минало и всекидневни практики. Решихме да създадем независим, неинституционален проект, който да бъде само за обикновените хора, неангажирани с политиката и властта. Като най-евтино направихме интернет-сайт, който да е отворен към всякакви хора, от всички възрасти и социално положение. Ние искахме да им предоставим трибуна, от която те да разкажат своите лични, истински преживени истории от онова противоречиво време.

- Имаше ли някакъв критерий, по който да отсявате историите, които ще бъдат публикувани?

- Четях всичко, споделяно от хората. Всяка седмица избирах най-добрите, най-интересните три истории от социалистическото всекидневие и ги публикувах на електронната страница. Първоначално си мислех, че много малко хора ще се заинтересуват да разкажат своя обикновена житейска случка от онова време. Но се излъгах. Имаше няколко приятни изненади. Първата е, че към този момент - за около година и половина, в сайта има над 600 истории, а посещенията са над 60 хиляди. Втората е, че регистърът на разказващите е голям. Като се започне от хора, които тогава са били на по 7-8 години, та чак до 80-годишни. Моите наблюдения са, че мнозинството разказващи са млади хора до 30 години. В сайта се включват и много българи, живеещи в чужбина. При тях активността е свързана главно с носталгията, която изпитват към родината.

- Защо решихте да създадете форум, в който да се споделят истории именно от всекидневието преди 1989 г.?

- И четиримата имаме различни версии за причината. За мен лично, като писател и човек, занимаващ се с литература, е важно самото разказване на тези истории. Няма само една истина за соцепохата. По-интересни са личните истории на хората, тези, които не са представяни в медиите, не участват във властта. Тънкостта на този проект е как човек разказва нещо преживяно от социалистическите години и дали си дава сметка, че то е повлияно от времето и епохата. От 1989 досега у хората липсваше рефлексия към онова време. Сега може да се стигне до нея именно посредством това разказване за социализма.

- Защо според вас трябва да се говори публично за социалистическото минало?

- Има известна неловкост дори в семействата да се говори за тогава, а това трябва да се промени. Всички ние сме преминали през някаква "шизофрения" и абсурдност преди промените, които водят до този срам. Предопределяща се оказа двойствеността на цялата социалистическа система: вкъщи въртиш станциите на радиото, за да успееш да хванеш "Свободна Европа", а навън трябва да участваш в неща, в които дори не вярваш. За същото говори и една обща памет на всички семейства - "това, което сега си говорим у дома, на никого да не го казваш навън". Насаден ни е страх, от който все още не сме се освободили. През изминалите 15 години се наблюдава тенденцията да казваме: "Каквото било, било. Ние продължаваме напред!" Не, не трябва да се разсъждава така. Трябва да намерим начин и сили да се "излекуваме" от миналото си, да го осмеем, за да го преодолеем.

- Искате да кажете, че вашите инициативи и в частност книгата "Аз живях социализма" са нещо като психоанализа, която ще помогне на съвременния човек да преодолее потиснатите отпечатъци на социализма?

- Не бих го нарекъл точно психоанализа. За нея питайте Румен Петров - той е психиатърът в компанията. Проектът, който се опитвам да развия, е част от осмиването на соца. Само по този начин можем да се освободим от него, да го забравим и преживеем, да го оставим в миналото, където му е мястото. Ние, българите, не сме се смели на соцкултурата навреме и достатъчно. А трябваше. В Съветския съюз още в средата на 80-те възникна едно движение, наречено соцарт, което изпълни тази задача - подиграха се на цялата социалистическа култура. В другите страни от бившия Източен блок тази тенденция също се състоя.

- От вашите думи трябва да разбираме, че българското общество и по този компонент е със забавени реакции?

- Да, ние сме от последните държави, които архивират своята памет. Българската памет е хаотична, запусната и занемарена като мазетата ни - има всичко, но не можеш да намериш нищо, защото всичко е затрупано. От тази хаотичност губим много. Ако сега не надживеем соца, новото поколение, което не знае нищо за него, защото се мълчи повсеместно на тази тема, ще се връща към него като към нещо ново и много интересно.

- Защо смятате, че българите още носят отпечатъците на соца?

- Когато говоря, че соцът е в нас, имам предвид, че той непрекъснато се проявява и днес в различните нива на всекидневието. В нас все още дремят социалистическият манталитет, култура и език. Онази грубост и фамилиарност, с която си служеше социализмът, е тук днес - в магазина, в таксито, в кафенето и т.н. Все още страдаме от т.нар. non-smiling culture. Такъв е случаят и с Батето - непрекъснато скъсяване на дистанцията, дебелащина и грубиянщина. Самото обръщение Батето говори достатъчно за механизмите на соца и остатъците от неговата култура. Наскоро имаше анкета, проведена сред майки на кандидат-студенти, които трябваше да отговорят на въпроса "Какво е необходимо на техните деца, за да се реализират". Преобладаващият отговор беше: "Връзки". Ето една дума на соца, която не престава да е модерна и все още масово употребявана.

- Какъв е "здравословният" начин да преодолеем миналото си?

- Отговорът се крие в това как се завръщаме към него. Дали като реставрационно дело, или като път за справяне с него. Границата е много тънка. Едно е да се връщаме към него само с хубавите си спомени, например със закуската "компле", която беше дежурна на всяко море, във всяка почивна станция - три кръгчета мазен шпек салам, отгоре с една лъжица конфитюр и къдрав резен кашкавал. Нека да не забравяме обаче проблемите с гражданството; задължителните бригади; километричните опашки за банани; завистта към хората, които могат да пазаруват от кореком; чакането на ред и трупането на точки за кола или жилище. Примерите са много и трябва да ги помним.

- Откога започна да се говори по-открито за носталгията по социалистическата епоха?

- Напоследък соцът започна да нахлува отново във всекидневието на българина - в рекламите, марките на продуктите, медиите. Появи се носталгия към онова време и аз мисля, че дори проявата й е много закъсняла. До този период имаше само срам и страх да се говори за това време. Аз и екипът около мен искаме посредством нашите проекти да припомним на хората за тези неща, за да ги обмислят и оценностят, за да успеят да се излекуват от зависимостта си.

- Как ще продължи работата ви след излизането на двете книги с ваше участие - "Аз живях социализма" и "Инвентарна книга на социализма"?

- Засега идеите ми са да участвам в създаването на Музей на комунизма заедно с Георги Лозанов и Слави Минеков. Цялата колекция от предмети, показани и описани в "Инвентарна книга на комунизма", ще бъдат изложени в музея. Създаването на подобен музей не е оригинален български проект. България е една от последните страни, поела пътя към "преживяването" на остатъците от комунизма, след Чехия, Унгария, Полша и дори Румъния, която има цял музей на открито.

- Как събрахте тези вещи?

- Всичко стана на лична основа. Карахме наши познати да ровят по килерите и мазетата си и да ни дават всичко, символизиращо соца. Под соц имам предвид материалната култура на социалистическия българин, вещите на неговия бит и образците на неговото потребление. Така с Яна Генова снимахме и описахме около 150 предмета, станали емблематични за социалистическия бит, които подредихме в различни отдели като "Наш дом", "Детство", "Бодра смяна", "Кавъри", "Следите остават" и т.н. Защото следите наистина остават - дори когато се правим, че не ги виждаме. Най-вече тогава.