Ако съдим по това как навреме и като по поръчка дойдоха снеговете, би следвало всичко през новата година да се случва навреме и по разписание. А ако гледаме снега в Николаево - и в достатъчно количество. Не разбирам много от небесни знаци, но не се съмнявам, че снегът е отвсякъде годен за знак (има и рима: сняг - знак). И хубав. Освен римата и предчувствието нямам други аргументи. Може би само слабостта ми към снега, душевната ми нежност към това небесно чудо. Защото и студовете дойдоха навреме и по разписание и също в предостатъчно количество (градус), но не ги разглеждам като знак и обещание, за мен сняг и мраз съществуват странно несвързани и това няма годно обяснение. Природата позволява тези странности, както и всевъзможни чудачества, и не само ги позволява, но ги и залага в нас, та човек да си блъска главата дано ги разгадае и да си губи времето с тях, вместо да върши глупости и да хулиганства от излишък на свободно време. Но моето го нямам за кой знае каква странност, да не говорим за чудачество. Отклонение някакво и толкоз. Изкарах цял един живот, без да му намеря обяснение, сега ако го направя, ще бъде странно. И така: снегът и студовете - поотделно.



Но те все пак дойдоха едновременно и потопиха онзи селски свят



в безпомощна и многозначителна самота. Преспи задъниха улиците, а ситроенът зад къщата угасна като за последен път. Понякога снегът преставаше и небето се оголваше - със звезди и с луна, като че изгубили предназначението си. Сякаш стъклото между нас и Вселената се беше пръснало от студа и в Космоса можеше да се бръкне. Но домът зад нас незабавно ни вдишваше обратно в себе си - зимата сковаваше живота извън него, действителността застиваше, времето като да изпадаше в бяла смърт. В един момент януари дойде и нямаше сили да продължи, виновно тъпчеше на място - нощем снегът поскърцваше под шушоните му.

Скърцаха и премръзналите стари дървета, сякаш се разкършваха да се стоплят. Денем две катерици от клоните се закачаха с кучето, което излизаше за малко, колкото да провери има ли смисъл да се дава стража в този мраз. В този мраз полуголи водещи се изтягаха в телевизора и от гледката човек го побиваха тръпки - чак до тракане на зъби. В съзнанието на селцето бълбукаха мехурчета на греяна ракия, къкреха супи и липови чайове. Това извираше по-скоро от паметта му, отколкото от зимния му сън. То се наслаждаваше на кратката летаргия като на неочаквана ваканция от живота. От сивия живот, от познатия...

Упорствахме да подредим зимните пейзажи на миналия век, събирахме ги като пъзел от оцелели в паметта подробности. От времето, когато селата бяха пълни и в снега димяха огньове, биеха черковни камбани, сновяха конски шейни и духови музики заливаха със светла дикоилиева печал утъпканите площади. Животът туптеше в снеговете, мъжете по тъмно се вдигаха да нахранят и да напоят добитъка, да му почистят. Жените кипваха млякото, замесваха хляба. Зимният ден е кратък, затова те отчупваха от нощта. Или тържествените семейни закуски на зимното утро, сговор, предчувствия за хубав ден, понякога гости идваха още от сутринта. Или кръчмата, в която се разполагат мъжете, с почерпката, с надлъгването, с умуването по селските работи. И сватбите, разбира се, които подмладяваха равнината. Имам едно много старо стихотворение, "Дунавски недели", момчешко стихотворение, но в него са останали дни и образи, които са изчезнали отдавна. По-точно, не забелязахме кога са изчезнали. Финалът му още е запазил звук, който времето не е отменило: "Вън виелици с чисти ръкави / ще обършат и твойте очи". Такива времена. Днес зимата е отвикнала да идва с прошка и утехи, отучила се е. Няма за кого. Ако вярваме на медиите и управниците, тя се спуща само да затвори пътищата и да натрупа снегове за бъдещи наводнения. Обидно.



За някои от днешните български села е цяло чудо, че успяват да презимуват





Как се справят откъснати от държавата - без хляб, без лекар и аптека, често без ток, без вода и път? Впрочем, ако е въпросът, Николаево и кръчма даже няма. Закрит е зимният селски парламент, заличен е. И предчувствието, че следващите снегове няма да заварят тук много от онова, което днес пуши и къкри, свети и огласява начумерените под снежни вежди къщи, натежава в сърцето.

Открай време, от детството още, все съм си мислил, че пунктирите на падащия сняг зиме свързват земя и небо и така онези образи и предходници наши, които са "горе", виждат и разбират всичко за нас, върху които този сняг пада. Някога даже вярвах, че точно те го изпращат. Какво им е там сега, вгледани в тези угасващи села, в нашия беден на стъпки и пъртини свят, не искам и да отгатвам.

Излязох в снежната вечер, няколко реда стъпки минаваха пред къщата. Под уличната лампа изглеждаха като пътека в снега. Има хора навън - зарадвах се, - бродят. Някой бе оставил сложна, завъртяна следа от грайфер, почти като пръстов отпечатък. Вгледах се - всичките стъпки бяха от този грайфер. Един и същи човек бе ходил някъде и се бе връщал, поне два-три пъти. Следите му не казваха нищо повече, но снегът бе решил да ги запази. Има и такива снегове...