Идната седмица София ще е домакин на поредното сборище, призвано да търси мястото на ромите в нова Европа. Или, както са прокламирали организаторите - "десетилетие на ромското приобщаване към Европа". Когато завърши, ще отбележим юбилей - четвърт век от напразните усилия за приобщаването на ромите. Като "Напразните усилия на любовта" на Шекспир. Ще речете, черногледство. Пък и не отива на историк да предсказва бъдещето, когато безопасно може да си остане в миналото. Само че баш в този случай рисковете да пропадне пророчеството не са големи. За съжаление. На ромите, но и на всички нас.

Та те не са нито десет, нито двадесет и пет години в Европа. Повече от десет века живеем заедно, рамо до рамо. Десет века, които не са направили много за взаимното опознаване, но доста - за взаимната неприязън. Прекомерен оптимизъм би било да очакваме за десет или за двадесет и пет години да се преодолеят вековни наслоения.

Показателен е съставът на участниците. Предимно представители на държави от нашия край на Европа. Държави, които търсят с блеснали очи пещерата на Аладин нейде на Запад. Държави, в които делът на ромите сред населението им е значителен (България, Румъния и Словакия спорят за съмнителната чест да имат най-голям процент роми сред съгражданите си).

Интересно ще е какви ще са новите идеи. Щото през последните петнадесет години идеи не са липсвали, десетки организации, стотици личности опитваха, ако не да приобщят ромите, то те да се приобщят към техните проблеми. Резултатът - мижав. Всъщност не е мижав. Утвърдиха у мнозинството роми идеята, че за хала им са виновни всички други, но не и те самите.

Възпитахме цяло едно и



вървим към второ поколение роми, което не уважава държавата,



в която живее. Не че няма достатъчно българи, които я гледат с пренебрежение. Но ромите знаят, че тя и обществото, в които живеят, са им длъжници. Убеждението прехвърля границите и вече Европа като цяло им е длъжна. Здравната каса твърди, че една от причините за високата цена на лечението у нас са тези един и половина милиона граждани, които не плащат осигуровки. Проява на дискриминация ще е да се каже колцина от тях са роми. Затворен кръг. Българинът, който се страхува да има деца поради високите разходи, драгозорно плаща наложения му от държавата данък, свързан с медицинското обслужване на децата на ромите, които подобни страхове нямат.

Колега показваше снимки на жилищен блок, в който са настанени роми. Подчертавам настанени, защото не са купили апартаментите. След разпердушинването на жилищата, обитателите им са започнали да ги изяждат - черчевета, дървени подове, тоалетни чинии - всичко е поело пътя към битака. Та накрая почнали да вадят арматурното желязо от бетонните основи и зданието се килва. Резултатът - предприемчива НПО сигурно скоро ще съди общинската управа, че допуска ромите да живеят в опасни за живота им условия - нищо чудно и да я осъди. Та Страсбург е името на града, което назидателно се размахва при всеки опит да се търси равнопоставеност не само във вземането, но и в даването.

Вина за това, което стана и става, имат и правителствата, за които ромите са само повод да протегнат ръка към фондове. И политиците, които ги разглеждат като консуматори на кебапчета в сюблимни моменти. И някои ръководители на неправителствени организации, които охотно подхващат всяка идея и препоръка, дошла от бленувания Запад - колкото и нелепо да изглеждат в нашите условия.

В тази безпросветност и липса на оптимизъм като че има една оптимистична струя. В последните години се роди нова професия. Все още невписана в номенклатурата, но жизнена, добре платена, професия с бъдеще и с европейски контакти, професия по линия, на която в България влизат европейски пари. Това е професията ром. Смея да твърдя, че за обучаването й бяха хвърлени едва ли не повече усилия, отколкото за подготовката на компютърни специалисти - то не бяха семинари, не бяха съвещания, не бяха работни групи. Професията има аура сред ромите - когато са малки - искат да станат фолк певци, когато израснат - да работят в НПО.

Какво направиха професионалистите за сънародниците си през последните години? Току нищо. Кой ще се осмели и кой може да направи одит на милионите, които се изсипаха у нас по най-различни програми, за да бъдат похарчени понякога с полза, но по-често неразумно. Дали пък не можем да кандидатстваме за рекорд за съотношението вложени средства - получени резултати.



Тези роми, с професия ром, ще бъдат главните действащи лица на срещата.



Те са успели. Изтръгнали са се от гетото, от махалата. Колко от тях поглеждат назад? Колко са готови да използват не само средствата, идещи от Европа, а и своите средства, за да подпомогнат братята си. На една среща в Лом преди години спомням си от три-четири черни мерцедеса се изсипаха петнайсетина роми, които бодро подрънкваха с дебели златни гривни и висулки. Обидени бяха, че не са поканени да участват в обсъждането на беднотията на техните си люде.

И в крайна сметка какъв е смисълът на написаното. Независимо от това, което ще се каже на срещата, трябва да стиснем зъби - и ние, и ромите. Трябва да знаем, че десет години е срок нереален, срок лозунг. Не десет години, а десетилетия ще трябват за изравняването що-годе на положението на масата роми с масата останали техни съграждани. Търпение му е майката. Търпение и труд, труд със слаба надежда, но труд, без който не можем. Търпение и от двете страни. Защото има и друга вероятност. С тъга наскоро видях, че и един от интелигентните роми, които познавам, се е увлякъл от политиката. И той на свой ред иска да се привърже към един от задъхващите се политически шлепове, та с негова помощ да стигне спасителния бряг. А примерът на А. Доган показва, че не е толкова трудно да се манипулира електорат, който е сравнително по-слабо грамотен и в който са развити вътрешни традиционни йерархични връзки. Търпение, което започва да се изчерпва. И двете страни започват да озверяват. Не си вярват. А това е страшно. Защото води към пропаст. Не само българите, но и ромите.

И накрая да кажа, че е срамно, че специалистите по тази проблематика у нас - не тези, които са протегнали нож и вилица към баницата, а специалистите - се броят на пръстите на двете ръце. И то оптимистично погледнато. И едно от нещата, които трябва да направим, е да се загрижим за подготовката на професионалисти. И българи, и роми. Тези, които ще уякчат моста между двете общности. И ще съединят двата бряга.



*Текстът бе публикуван през януари 2005 г. Проф. Илчев предложи да го пуснем пак. По очевидни причини.