В публичното пространство у нас се конкурират серия от алибита за провала на българското училище да произвежда образовани хора. Две от най-популярните тези черпят легитимност от бездната между поколенията и обикновено се обезсилват взаимно в кресливо надвикване - учителите/децата са ужасни. Родителите обвиняват училището, училището им го връща, а децата с типична безметежност се провират между тях и вездесъщите държавни образователни изисквания.

Шизофренната позиция "искам, без да вярвам" не оставя никакъв шанс за свободата - колкото и да е ограничена тя в една по дефиниция дисциплинираща институтиция. Свободата не се толерира от центъра, не липсва на учителите и се оказва важна за децата само на хартия. В публичните ни представи те или са свръхнадарени - справящи се с всичко въпреки всичко, или престъпват всякакви норми и свободата е опасна. И в двата случая - девиация.

Въпросът



какво да се преподава в училище,



как точно и кой да има свободата да решава е един от най-подценяваните в публичния дебат за образованието. Каквото и да става, каквито и изследвания да се правят, той стои встрани, изблъскван от безспорно важни теми като качество на учебниците, натовареност на учебните програми, дисциплината, делегираните бюджети и т.н. В същото време въпросът за свободата в преподаването е предопределящ за много от тях.

Много показателни тук са съпътстващите анкети при провеждането на международните представителни изследвания за знанията на учениците като Pisa за 15-годишните, PIRLS - за 4 клас, последното обявено международно изследване сред учителите в прогимназиалните класове Talis.

Новината, че България е с по-добри резултати по показател дисциплина спрямо средното за включените в Таlis 24 държави, прозвуча толкова недостоверно, че резултатите от самото изследване бяха представени медийно съвсем мимоходом. В същото време този резултат се припокрива с мнението на болшинството от българските родители, анкетирани при провеждането на Pisa 2006 сред 15-годишните ученици. 80% от тях са били съгласни с твърдението, че са по-скоро удовлетворени от дисциплината в училищата на децата им. Нещо повече - децата на несъгласните с това родители имат по-висок среден резултат от доволните от дисциплината, тоест високата критичност на родителите не означава задължително по-лош образователен резултат. Българските учители пък водят по ниво на образование спрямо колегите си - 64% с магистърска степен срещу 31% за останалите страни в Talis, добри са и резултатите по показател възможности за квалификация.



Ако повярваме поне за миг на тази статистика



и допуснем, че децата/учителите ни не са по-черни от дявола и приличат на връстниците/колегите си отвъд граница, въпросът защо българското училище проваля децата в периода 5-8 клас остава без лесен отговор. Интересна отправна точка тук дават друга група данни в международните анкети. Сравнителните проучвания изобилстват от свидетелства, че българското училище до голяма степен е обезличено посредством свръхцентрализация на учебния процес. Учителите не просто нямат свобода да решават въпроси, пряко свързани със самото обучение, но не искат тази свобода и предпочитат ролята на пасивни преподаватели.

Така например от анкетите към Pisa стана ясно, че болшинството учители у нас, за разлика от колегите им на Запад, се ограничават в часовете само и единствено с учебника и не ползват допълнителни материали. Според Таlis пък пасивното преподаване сред българските учители намира точно толкова поддръжници, колкото и активният подход. Българското училище е с най-ниски показатели по прилагане на творчески практики като работа по проекти, дебат, производство на определен продукт, а училищата и педагозите имат много малка свобода да определят какъв набор от дисциплини да предлагат и какво точно да преподават.

Казано с други думи, учителите не си вярват, не им вярва и центърът. Какво, колко и как да се учи у нас се решава отгоре и мърдане от правилата няма, защото кръгът се затваря с оценяването. Дори и учителите да искат да са свободни, дори и да не ползват учебниците, дори и да карат децата да работят по интересни проекти, в края на годината ще ги оценяват отгоре, по критерии, писани отгоре. Противно на всякакви уверения, те продължават да проверяват способности за наизустяване. Като прибавим към това тежкия по обем материал и безумните учебници (които все пак трябва да служат за нещо) училищата нямат и физическото време да бъдат свободни.

Всичко това трудно може да се промени отгоре, защото на първо място е въпрос на отношение. Можем ли да вярваме на учителите, че ще се справят по-добре при по-гъвкави учебни програми и различно разбиране за образователен минимум? Можем ли да вярваме, че училището не е ужасно място, а децата ни не са неспасяемо незаинтересовани? На статистика - понякога да. Дали пък да не пробваме и на практика?