"Не правете другиму това, което не бихте искали той да стори вам."

Конфуций,

551-479 г. пр. Христа



Конфуцианският идеал е управление чрез нравствен пример, а не чрез надмощие или пълно подчинение. Съвременните демократични ценности и възможностите за свободен и суверенен избор в цивилизованите държави дават доста силно основание на управляващите да се върнат към великия китайски мислител. Дали обаче те го правят? Особено у нас.

Поне през последните 13 години твърде малко са примерите, които биха могли да бъдат идентифицирани с философията на Конфуций. А ако вярваме на всепризнатия у нас най-добър народопсихолог Иван Хаджийски, политическата практиката е била подобна и преди 9 септември 1944 г. След 45 години комунизъм явно не е забравена, а напротив - бе възродена с пълна сила. Преценете сами дали казаното от Хаджийски в "Бит и душевност на нашия народ" не се вписва напълно в нравите и поведението на българските политици днес:

"Опозицията почва да следи стъпка по стъпка правителството и всичките му неуспехи, зависещи и независещи от него, се приписват на политическата му негодност. Критиката е безогледна, партизанска. Тя има за задача не да обясни и осветли общественото мнение, а да го настрои срещу правителството. Тази критика с ревящо гърло се простира и върху деяния, които критикуващата опозиционна партия сама е вършила, когато е била на власт."

Както обичаха да казват колегите телевизионни журналисти преди години, това едва ли се нуждае от коментар. Защото изводът е изцяло еднозначен. Почти нищо не се е променило у нас в отношенията управляващи-опозиция.

Ако разлистим стенограмите на Народното събрание от последните 2 години, ще установим нещо много интересно.



Пълно, ама пълно отрицание на постигнатото



от управляващото мнозинство и от дясната, и от лявата опозиция. Фразеологията им е толкова еднаква, че ако не знаем името на депутата, трудно бихме се ориентирали към коя парламентарна сила принадлежи - към Коалиция за България или към ОДС. Ако тези стенограми види чужденец, който не познава българските политически нрави, със сигурност ще изпадне в шок и ще се чуди как при очертаната апокалиптична картина България ще се присъедини към НАТО и Европейския съюз. Впечатлението му ще бъде само едно - това е държава, която е твърде далеч от стандартите на 21-и век във всяко отношение.

Кой печели от това говорене в парламента и извън него? Едва ли българската държава и нейният имидж по света. Каква е цената на това говорене и кой я плаща? При всички случаи не опозицията, а по-скоро българските граждани.

В последното си обръщение министър-председателят Симеон Сакскобургготски сподели следното:

"При толкова обещаващи икономически и социални показатели, постигнати след преодоляването на какви ли не препятствия, оказа се, че по-сложната сфера е емоционалната. Последиците от тоталитарния начин на мислене се оказаха едни от тежките за обществото ни. Моралът на всеки тук е част от европейското ни бъдеще, от модерното поведение. Както знаете, манталитетът е нещо, което бавно и трудно се мени. Тази промяна е въпрос на личен избор."

Само ден по-късно



един бивш лидер на дясната опозиция в интервю по национална телевизия демонстрира,



че е твърде далеч от консенсуса и търпимостта, от уважението към политическия опонент и обединението около стратегическите национални интереси, от възможността и силата да признаеш успехите на другите. Далеч е от европейските представи за демократични ценности и поведение, от волята да надмогнеш личните си интереси пред обществените.

Въпреки всичко ние, българите, нямаме друг изход, освен да търсим промяната у себе си и да намерим своето лично европейско начало.

За финал ще използвам думите, които са написани върху надгробната плоча на англикански епископ в криптата на Уестминстърското абатство:

"Когато бях млад и свободен и въображението ми не знаеше граници, мечтаех да променя света. Като започнах да остарявам и помъдрявам, открих, че светът няма да се промени, така че поукротих стремежите си и реших да променя само страната, в която живеех.

Но и тя изглеждаше непоклатима.

В залеза на моя живот в последен отчаян опит се залових да променя поне моето семейство, най-близките ми, но уви те не искаха и да чуят.

Сега, когато лежа на смъртния си одър, внезапно прозрях: ако най-напред бях променил себе си, тогава чрез моя собствен пример щях да променя семейството си.

Вдъхновен и насърчен от моите близки, щях да мога да направя и страната си по-добра, а кой знае - може би дори щях да успея да променя света."