--------------

Иван Ничев е роден на 31 юли 1940 г. в гр. Казанлък. Завършил е режисура в кинокадемията в Лодз при световноизвестния режисьор Анджей Вайда. Сега е професор в НАТФИЗ, декан на кинофакултета, член на Европейската академия за кино. Режисьор на филмите "Бумеранг", "Звезди в косите, сълзи в очите", "Иван и Александра", "След края на света", "Бай Ганьо тръгва по Европа", "Пътуване към Йерусалим". В момента снима втората част на Бай Ганьо.

---------------



- Г-н Ничев, какво ви накара отново да се върнете към темата за Бай Ганьо?

- Според мен, не е вярна нито оценката, че бай Ганьо е само отрицателен образ, нито другата, пробила си път напоследък - че е положителен. Това всъщност е българинът с всичките му кусури, които при определени условия могат да се развият, но при други условия - не. Мисля, че тези качества дремят във всеки един от нас. Ако в обществото има правила на играта, тези качества ще бъдат приглушени. Това е вечната борба между доброто и злото. Но за да побеждава доброто, трябва да има правила.

----------

Аз съм данъкоплатец. От моите и вашите данъци се плащат заплатите на министър-председателя, на министрите, на депутатите. Ние имаме права и трябва да осмислим този факт в качеството си на избиратели.

Навремето, спомням си, едно германско момиче публично удари шамар на Вили Бранд. Осъдиха я условно 1 г. за обида, но в края на краищата я оправдаха, защото била "недоволен данъкоплатец."

------------

- Повечето ви филми са ретро. Защо?

- Това е опит за бягство от реалността, от действителността, най-малко по две причини. Първата, за щастие, остана в миналото - никак не ми беше симпатичен соцреализмът около мен и по някакъв начин гледах да се скрия в миналото. Оттук се развиха и моите ретропристрастия. Втората - естественото желание на твореца да се върне в детството си, когато емоциите са най-чисти. Може би и затова в моите филми задължително играят деца.

- Имате ли нещо еврейско в произхода си?

- Не, макар че са ме питали много пъти. Но в детството моите най-големи приятели бяха двама близнаци-еврейчета, Мони и Яким. Аз живеех на "Неофит Рилски", те на сегашната "Мария-Луиза". Един ден, беше някъде 49-та, 50-та година, те ме поканиха на курабийки и ми съобщиха, че заминават завинаги... Тази раздяла остана травма за мен за цял живот. Оттогава не съм ги виждал.

-------------

Това приятелство ме направи съпричастен към съдбата на евреите. Така че с огромно удоволствие приех да направя първия си филм върху тази тема по сценария на Анжел Вагенщайн. Ето, тъй започна моето "еврейство".

-------------

Към това трябва да добавя обучението си в Полша, където 90% от професорите ми бяха от еврейски произход. И трето, еврейка беше и голямата ми студентска любов, Елена Биренбаум.

- А защо впоследствие отношенията ви с Анжел Вагенщайн се обтегнаха?

- Защото на повърхността изскочиха, вън от художествените виждания, някои пристрастия на колегата Вагенщайн. В хода на работата ми се наложи да окастря сцени, заложени в сценария му, с което нещата натежаха не в полза на комунистите. Твърде възможно е за реакцията му да са повлияли и неговите съпартийци. Така още от премиерата на "След края на света" настъпи хлад в отношенията ни и ние се дистанцирахме един от друг. Защото аз също не крия своите политически пристрастия. Никога не съм бил член на никаква партия, на никакви организации.

-------------

Смятам, че мракобесническият режим, в който живяхме 50 г., отне на много хора много неща, включително и на мен. Слава богу, поне успях да не участвам в легиона от наемници, които изпълняваха поръчкови филми.

-----------

- Къде е балансът между естетиката и конюнктурата? Във филма "Пътуване към Йерусалим" например положителната роля на немския офицер-хитлерист може би донякъде е прецедент изобщо в световното кино? Това реверанс към немските продуценти ли беше?

- Когато човек прави копродукция, трябва да се съобразява с партньорите си. "Пътуване към Йерусалим" по договор ще се излъчва в праймтайма във всички немскоговорящи страни - Германия, Австрия, немска Швейцария. Ще го гледат милиони.



----------------

Непрекъснато ми се повтаряше: Иване, това трябва да се гледа от германци. Германците трябва да намерят също своите герои. За да имат аргумент да гледат, те трябва да станат по някакъв начин съпричастни на благородната кауза за спасяването на двете еврейчета.

---------------



Така се появи немският герой във филма и съответно немският актьор Бернд Михаел Ладе, който го играе - при установяването на първите контакти за подписване на договор с немските партньори. В първоначалния вариант на сценария, с който минах пред комисията на НФЦ, такъв герой нямаше. И аз трябваше по някакъв начин да отговоря на това партньорство. Но това е положението, киното е изкуство на компромисите.

- Значи в творчески план отчитате, че образът на немския офицер е компромис?

- Разбира се. Въпросът е в това - дали компромисът може да бъде облечен в изкуство и доколко.

- Как успяхте в новите условия да се превърнете в един от малцината правещи кино български режисьори?

- Всекидневната борба, която трябваше да водя за отстояването на собствения си път именно в онези години, за които говорих досега, ме закали. Тази борба роди в мен една пластичност при търсенето на възможности за киноизява. Когато ми се затваря едната врата, когато ми се затваря втората, аз не се отчайвам, а търся трета врата, през която да вляза. Така родих в себе си чувството, че щом всичко е против мен, за всичко сам трябва да се боря.

С обрата, който настъпи след Десети ноември и с който отпаднаха цензурата и идеологическите проблеми, дойде обаче друг страшен проблем - за парите. Аз мобилизирах всички свои сили, направих сериозен анализ на ситуацията: откъде и как мога да сглобя един бюджет, как да активизирам всички мои връзки тук и навън. С моя състудент Кшищоф Зануси водихме дълги разговори при посещенията му у нас. "Казвай всичко, което знаеш", молех го аз. Той започна да говори, а аз едва ли не като ученик си водех записки. След това вече започнах да търся теми, които имат шанс да съберат бюджет, да бъдат видяни и добре приети и навън.

Много съм благодарен за своята адаптивност и на уроците от полската киноакадемия. В Москва например ги учеха, че режисьорът едва ли не е месия. При нас професорите в киноакадемията в Лодз казваха друго. Например любимият ми професор и тогавашен ректор Йежи Теплиц, който след това създаде австралийската школа, простичко казваше следното: "Вижте какво, момчета и момичета,

--------------

киното е фабрика, фабрика за сънища, за сълзи, за усмивки, както искате го наречете. От време на време се появява шанс да се появи и истинско произведение на изкуството. Е, желая и на вас да направите своя шедьовър. Но никъде по света няма фабрика само за шедьоври."

--------------

При нас нямаше това високомерие и тази артистична мегаломания, която пося Тарковски. Вярно, блестящ режисьор, направил христоматийни филми. Но - безкрайно вреден, ако се придържаш изцяло към неговите възгледи. Всички подобни опити на мои колеги да станат едни малки "тарковчета" доведе българското кино, особено днес, до това да се правят филми, които никой не ги гледа. А по този начин киното ни върви надолу.

- В една класация на българските режисьори къде ще поставите себе си?

- Винаги ми е било несимпатично творците да се състезават като лекоатлети или като щангисти. Един вдига 430 кила, друг - 410, значи, първият е по-добър. Мисля, че в творчеството нещата са много по-сложни. Първо, това е една субективна материя, която търпи преоценка. При появявата на произведението може да има добра конюнктура и това изведнъж да вдигне рейтинга му. Или обратното. Ще избягам от отговора с друг отговор. Още като студент, при първите ми стъпки в кинорежисурата, харесвах няколко души режисьори от световното кино, които си останаха мои кумири: Фредерико Фелини, Бергман, Бунюел, Били Уайлдър. Но

------------

ако останеш до фанатичност верен на кумирите си, неминуемо ще започнеш да тъпчеш на едно място и да вегетираш. Смятам, че при движението на един млад режисьор към неговата зрялост е важно по-бързото отдалечаване от учителите му и доближаване към себе си. Това е пътят на сериозните режисьори.

------------

От друга страна, режисьорството е като всяка професия и няма защо да я митологизираме. Това е професия, създаваща спектакли. Ние сме роби на зрителя. Хората трябва да се смеят на нашите спектакли и да плачат. Но и да мислят.