Разговорът за дясното, започнал след обявяването на подкрепата на СДС за Софиянски, по естествен начин прелива в разговор за политическото. Защото спорът вдясно отново, както преди 10-12 години, е спор за самия фундамент на държавата и обществото, които искаме.

Участието в такъв именно дебат означава поемане на лична отговорност за бъдещето. В такива разговори изречените думи не остават без последствия. Дефектните думи, казани днес, градят дефектни представи, които от своя страна водят до



дефектни действия, създаващи дефектен свят утре



На такава дискурсивна територия се влиза крайно внимателно: след много прочетени и премислени книжки и с онази скромност, която произтича от осъзнаването на поеманата отговорност.

В първата статия по темата, озаглавена "Просто като фасул - СДС беше длъжен да избере" ("Сега", 31 октомври), намираме, разхвърляни като бобени зърна от гадател шепа невнимателни твърдения, бременни с нежелани последствия. С неверните ситуационни съждения (например, че ако СДС не бе призовал да бъде подкрепян Софиянски, това би било бойкот на демократични избори) няма смисъл да се занимаваме. Отминава ситуацията, отминават и те.

Неверните онтологически постулати обаче изискват отговор, защото изкривената българска действителност



не е само резултат от политически егоизъм и крадливост,



но и от изкривени схващания за природата на нещата. Намираме две такива схващания. Първото: "Политиката - това са интереси, балансиране между лични, групови и обществени интереси." Второто: че работата на Надежда Михайлова не е да търси съгласие за някакъв морал, а за нова коалиционна политика.

Управлението наистина е съчетаване на интереси. Но те са положени в обща визия, разработвана на арената на политиката и описваща желаното по-добро бъдеще на държавата като цялост. Когато няма такава обща рамка - днес, в царистка България, - управлението не води наникъде. Върти се на място на принципа на орела, рака и щуката, колкото и каквито и интереси да балансира.

Политиката не е мястото, където се парцелира. Политиката е арената, където се прави общото дело. Вслушайте се в самата дума и ще чуете това: "политика", "полис". Полисът, държавата, осмислена от Аристотел, е общото дело на гражданите.



Политиката - това е събирането на гражданите,



за да решат накъде да отива общото дело с цел да се случи какво и кому да бъде поверено организирането на това движение към целта.

Затова консерваторите в Англия не казват "Гласувайте за нас, защото балансираме между интересите на дребните и едрите собственици". Казват: "На всички вас без изключение предлагаме една свободна от социализъм и бюрокрация страна, в която да постигате целите си, каквито и да са те." Лейбъристите не казват: "Гласувайте за нас, защото ние изразяваме интересите на организираната работническа класа и дребната буржоазия." И те предлагат бъдеще за всички: "Гласувайте за нас, за да живеем всички в страна със справедливо разпределение на власт и ресурси."

Да сте чували американските демократи да казват "Гласувайте за нас, защото ние представляваме баланс на интересите между афроамериканците, испаноговорящите, Юга и привържениците на абортите"? Или републиканците да призовават: "Дайте ни гласа си, защото ние балансираме интересите на индустриалците от Севера с петролните фирми от Юга и противниците на абортите"?

Когато един политик не предлага общо бъдеще - не формулира валидна за всички граждани версия на полиса, той не е политик. Защото политическата конкуренция - надпреварата между вариантите на бъдеще, които партиите предлагат на вниманието на гражданите, не е между това кои интереси и групи да вземат властта и да доминират над останалите. Това е разбиране, залегнало в основата на идеологията на Маркс-Енгелс-Ленин-Сталин - и то не е вярно.

Конкуренцията в политиката е между различни визии за общото (споделено) бъдеще на всички граждани, възприемани като равни помежду си и като неучастващи в групи по интереси.



Групите по интереси са вън от политиката



Те битуват в частната сфера и в сферата на гражданското общество в тесния (Хегеловия) смисъл. Именно поради причината, че груповите интереси нямат място в политиката, но винаги искат да са там (за да имат приоритетен достъп до общите ресурси), бушуват постоянните спорове на тема лобизъм, финансиране на партиите и така нататък.

Разделенията в политиката не произтичат от разделения между групови интереси, а от това, че има конкуренция между предлаганите общи визии на бъдеще за всички. Тъй като има различни концепции за общото бъдеще, политиката разделя по партиен признак. Левите предлагат един вариант на бъдеще за всички, десните - друг.

Когато двете разглеждани гледни точки: едната - "политика = балансиране между интереси", и другата - "политика = общото бъдеще на всички", се приложат към една и съща политическа ситуация, препоръките за действие се оказват коренно различни. Ако е вярна първата гледна точка, то в дясното пространство днес е желателно да се постигне максимално широка коалиция между всички, които описват себе си като вдясно от центъра. Ако обаче политиката е "общото дело в името на по-добро бъдеще", решаваме други въпроси. Като например: искаме ли такова бъдеще, в което нашият живот да бъде определян от хора, описващи себе си като десни, но очевидно предвождащи клиентели - т.е. обособени групи граждани, които искат да ползват по-голям дял от справедливо полагащата им се част от обществения ресурс?

Тук вкарваме филтър: този можем да го вземем, а онзи не го искаме.

Какъв е филтърът?



Защо да не се коалираме например с Чорни, Черепа, Симеон, Бонев и подобни,



след като те нямат нищо против да описват себе си като десни? Нито един от тях не е осъждан за противообществени деяния и всички очевидно представляват някакъв групов интерес.

Ами защото в политиката има морал. Политиката е общото дело, изработването на по-доброто бъдеще. Тя казва: "Това бъдеще е добро, другото не е добро." А всяко съждение на тема "добро-лошо" е морално съждение. Неморални, функционални са съжденията от типа "полезно-безполезно".

Ако политиката беше баланс на интереси, то функционални съждения от типа "да вземем тия 200 хиляди долара, защото това е полезно, а пък и не нарушаваме закона" щяха да са възможни и легитимни. Ако обаче съждението е: "Лошо е да вземаме тия 200 хиляди, макар да не нарушаваме закона", то това е морално, прескриптивно (по Кант) съждение; и е част от разбирането на политиката като общото дело.



Спорът, който СДС води със себе си,



е толкова остър именно защото в него се сблъскват двете разбирания за това що е политика.

Ако СДС беше избрал да тълкува политиката като баланси и интереси, нямаше да има проблем. Всяко коалиране вдясно щеше да бъде полезно. Нямаше да има драми около срещата на Орешарски с Черепа (десният кандидат провел полезна среща с едър бизнес, какво толкоз?). На Надежда Михайлова нямаше да й мине през ума да напуска фондация "Демокрация". От самото начало СДС щеше да си подкрепи Софиянски и сега да гълта хапове против махмурлук от прекаляване с шампанско.

Но СДС сам, без натиск отвън избра да вдигне темата за по-доброто общо бъдеще за всички - прословутата "чиста държава" с ясните правила. И така пое пред всички граждани - пред полиса - отговорността да базира действията си на морална основа.

Това е причината публиката отново да не приема именно от СДС функционални аргументи. Публиката иска да чува прескриптивни съждения: добро и лошо. Допустимо и недопустимо. Добрите и лошите.

И публиката е права. Сегашният спор е именно онова връщане на политиката към нейните най-фундаментални корени, което е необходимо, за да излезем от здрача на клиентелизма и от хаоса на прескриптивното лекомислие.



Преди да бъде лява или дясна, политиката е проект за общ ред,



основан върху ясно описуеми ценности. Ако тази основа я няма, то за властта ще се състезават интересите на левите и десните, бедните и богатите, селото и града, православните и мюсюлманите, старите и младите, хлебопроизводителите и хлебопотребителите, "Левски" и ЦСКА, "Подуяне" и "Слатина", посетителите на кафе X и постоянното присъствие на ресторант Y.

Надежда Михайлова може да търси колкото си иска съгласие по препоръчваната в "Сега" коалиционна политика (т.е. да разсъждава на тема "полезно-безполезно"), но няма да има подкрепата на гражданите на полиса, ако не положи тази политика на основата на заявената морална кауза "чиста държава" (т.е. да отсъжда по оста "добро-лошо").

Сложно занимание е политиката. Ако беше просто като фасул, набиващият боб български народ щеше да е отдавна станал за пример на други страни и народи, наблягащи предимно на кнедлите и овесената каша.