|
Големият проблем на дясното е в неговата автентичност
Той преследва СДС и ОДС вече 14 години и краят на прехода е свързан с неговото решаване. Нека украсим това твърдение с един пример. На старта на кметската си кампания, излизайки от столичен храм, Надежда Михайлова беше пресрещната от свой политически обожател и пи светена вода от шепите му. Фоторепортерите запечатаха този миг и той се появи на първите страници на вестниците. После някои посветиха отделни текстове на обожателя, известен в сините среди като бат' Генчо Седесарчето - мъж на средна възраст, израснал в едно търговищко село, когото политическите баталии в началото на 90-те доведоха в София и оттогава той е неизменно в предните редици на сините митинги и агитките пред "Раковски" 134, а в останалото време продава вестници на Централна гара. Този човек е чист пролетарий - като произход, като биография и като социална роля. Пролетарий, ама десен! Той е част от биографията на СДС, част от неговия образ и част от проблемната автентичност на дясното политическо пространство.
Годините на прехода не отговориха на един основен въпрос: какво е ляво и какво е дясно? Затова около СДС гравитираше пролетариат, а около БСП - предприемачи и индустриалци.
Разделителната линия най-често беше търсена в миналото,
а не в настоящето и бъдещето. Така СДС затъна в канавката на антикомунизма и все още не иска да излезе оттам. Всеки път преди избори някакви дежурни сини гробокопачи изравят вмирисаната мърша на комунизма, за да извършват с нея едни и същи шамански ритуали.
Да градиш своя политически образ основно върху отрицанието на комунизма, означава да бъдеш обсебен от неговите бесове. В самата идея, че антикомунизмът може да бъде непреходна политическа ценност, е утаено комунистическо коварство. Непреходните ценности са в църквата. В политиката всичко е преходно.
Какво значи дясно? Кои са ценностите и добродетелите на дясната политиката? Всеки грамотен човек с известни познания върху живота и историята на класическите демокрации може да си отговори - дясно означава предприемчивост, отговорност, прагматизъм, ефективност, уважение към семейството, църквата, традициите... и т. н., за да се стигне до някои на пръв поглед маловажни детайли като изтънчената кухня, хубавото вино, добрите маниери, цилиндъра и фрака при специални случаи и меката шапка за всеки ден. Главна добродетел на дясната политика е вътрешното убеждение, че да управляваш капитал или някакъв властови ресурс е преди всичко отговорност.
Ценностите на лявата политика поради историческата инерция у нас изглеждат по-ясни - социална справедливост, солидарност, сигурност, гарантирано право на труд, достъп до образование и медицинско обслужване, леко нехайство... чаша мляко за детето всеки ден и елегантен каскет на главата на татко му по време на първомайската манифестация.
Дясното се стреми да създава и да трупа богатства, а лявото настоява за тяхното справедливо разпределение.
Дясното се смята за модерно, а лявото - за прогресивно
В чист вид тези доктрини не функционират, всяка от тях е "замърсена" от ценностите на другата. Когато лявото и дясното работят в синхрон като две бутала на един двигател, обществото върви напред. Средната скорост на една армада се мери по най-бавния кораб. Така е и в обществото. Ако дясното се държи като внезапно забогатял циганин, а лявото брои стотинки за кисело мляко и не може да отиде на зъболекар, тогава обществото боледува, т.е. стои на едно място.
За разлика от левите ценности добродетелите на дясното все още не са били предмет на сериозен публичен разговор, поради което те не са напълно разпознаваеми. Това е така, защото за изминалите години десните политици не произведоха свой език, чрез който да артикулира своите добродетели и ценности. Много от тях подозрително често оперираха с леви модели, леви жестове и леви думи. Те имаха ляво поведение. Липсата на десен език несръчно беше прикривана под камуфлажа на една малко предвзета и често пъти нищо незначеща словесност. Характерната за някои политически интерпретатори (социолози и политолози) лексика и маниерност е по-близо до академичното, а не до политическото говорене.
Липсващият десен език е логична последица от липсващото дясно мислене. Тази немощ превърна малкото името на о. з. ген. Аспарухов в инструмент за политическо ориентиране. Вляво от центъра го наричат Бриго, докато за десните той е Бригадир.
През 1990 г. имагинерната десница влезе в политиката с лозунги от типа "Кой не скача, е червен", "БСП е мафия" и други подобни и едва към 1998 г. се извиси до кодови словосъчетания като "евроатлантически ценности", "цивилизационен избор", "десен проект" и... "християндемокрация" - дума, която продължава да не значи нищо у нас. Това дясно по своя замисъл словотворчество не стана език.
Още през 1989 г. западни наблюдатели бяха удивени от "странната леснина, с която рухнаха навсякъде комунистическите режими". У нас почти никой не се замисли над заплахите, които крие този факт. "Комунистическите системи не се поддадоха на външен враг, нито на вътрешен (иначе щяха да устоят), а на собствената си инерция, като се възползваха някак от случая, за да изчезнат (може би им беше омръзнало да съществуват?)", твърди Жан Бодрияр, модерен и почитан в дясното интелектуално пространство мислител. (Да напомним, че дисидентството в България, доколкото го имаше, беше преобладаващо ляво. Поради което и казионната власт проявяваше относителна търпимост към него. Най-страшното наказание беше изключване от партията.)
Веднага щом комунизмът си отиде, по улиците излязоха неговите победители - дръзки, самоотвержени и горди, като хора, които нямат какво да губят освен оковите си. Още тогава
имагинерната десница хлътна в капана на левичарското си мислене
Това беше нейната родилна травма. СДС страдаше от недостиг на героизъм, изпитваше глад за героизъм и подвиг. Той търсеше своите барикади и ги намери - първо в Града на истината (нека вметнем, че палатката в центъра на столицата не е обиталище на дясното мислене) и после в пламъците на Партийния дом. Героичното начало, което винаги е било не просто характерна, а водеща линия в българската историография, е в същината си левичарска ценност. (Освен това героичното си върви под ръка с трагичното.) Дясното мислене изпитва лека погнуса от шумния и креслив подвиг, то обикновено живее, отдадено на тих последователен труд с програма и визия за десет, двадесет или петдесет години напред.
Така след 10 ноември започна една дълга поредица от леви жестове, думи и действия в уж дясното пространство. Гладната стачка на 39-имата през лятото на 1991-а напомняше за бунта на суфражетките от началото на XX век - женско феминистко движение с ляв уклон. Църковният разкол, предизвикан от правителството на Филип Димитров, беше деяние на границата между глупостта и левичарството. Десният президент Желев по едно време се колебаеше дали все още е марксист, или вече не е. Но да откажеш марксизма, при това в зряла възраст, не е като да откажеш цигарите.
Кажи речи,
целият преход вървеше под знака на лявото жестикулиране
в дясното пространство. Събитията от януари 1997 г. също носеха белезите на ляв екстремизъм. Защото не улицата, а парламентът е обичайната територия за изява на дясното политическо мислене.
В първите години след 10 ноември омесеното с популизъм левичарство в десницата беше някак разбираемо, но все някога трябваше да има край. През 1992 г. вместо акцията "чисто минало" (още една заемка арсенала на компартиите) СДС трябваше да проведе операция "чисто мислене", но тогавашните кинжалски кръгове не го разбраха. Не е лесно да се ашладисват десни ценности на комсомолска пръчка.
Ако за десет години дясното беше успяло да проговори на свой език, вероятно нямаше да стигне до онова хем мъчително, хем комично себеизразяване чрез събарянето на мавзолея на Георги Димитров.
След 1997 г. левицата възприе някои от десните, дотогава, ценности - ЕС, НАТО, пазарно стопанство. Така тя се доближи до политическия център и стесни полето, в което десницата трябваше да търси своята автентичност. Десните, изглежда, не обърнаха внимание, тогава бяха заети да управляват, т.е. да преразпределят, защото така те разбираха управлението. Ако тогава беше решен проблемът, пред който сега се изправя СДС, вероятно явлението НДСВ през 2001 г. щеше да има по-скромни мащаби. В този контекст репликата на Надежда Михайлова за "нереформираната БСП", произнесена в нощта на изборите, не би трябвало да се възприема като неадекватност, а като вик на отчаяние.
Липсата на ясно очертана политическа идентичност и ясно разделение на отговорностите между лявото и дясното стана причина за трагедията на прехода - неговото криминализиране. Изглежда, много от хората, които в началото на 90-те се насочиха към имагинерното дясно пространство, бяха вътрешно убедени, че "всички големи богатства са натрупани по нечестен път", както учи един от великите леви идеолози на XIX век. Впоследствие някои кръвосмесителни сделки - примерно размяна на парчета от съдебната власт срещу парчета от икономическата - ерозираха доверието в институциите и в политическата система като цяло. Ниската избирателна активност на последните избори в голяма степен беше продиктувана от усещането, че държавата всъщност не се управлява от политическите партии чрез тяхно демократично избрано представителство във властта, а от някаква олигархия, която живее и се развива в условия на институционален инцест.
Преходът наистина ще завърши, когато политическите партии доизградят своята автентичност. Решаването на този проблем означава лявото и дясното в България да не се държат като диви враждуващи племена, а да живеят и да правят политика със съзнанието, че са част от едно цяло, за което заедно и поотделно носят отговорност.
излъчват именно такъв род послания. А от фрустрирания, при това и обиждан човек, не очаквайте някакво "гражданско" (каквото и да значи то) поведение. Точно обратното - популизмът в даден момент ще мимикрира като "гражданско". В този план "дясното" у нас има много път пред себе си, докато успее да се легитимира и да придобие своя физиономия, ако желае да бъде политическо дясно, а не просто life style.
.
.
И недей да чешеш клавиатурата и мисли позитивно.
