Вдясно, изглежда, им увря акълът в главата и почнаха да правят политика, вместо да си мерят чие ли дясно е най-голямо. Споразумението за София бе сключено успешно, макар от време на време със скърцане, а моралните чистофайници в СДС лека-полека сдават бастионите. Похвално и добро дело, доста притеснително за левите сили: те, които играха за победа с 3:0 на местните избори, сами признаха, че са спечелили с 2:1, и то след вкаран автогол. Ала футболната аналогия не бива да заблуждава - с нея всъщност под сурдинка БСП си каза, че хич не е спечелила, а напротив, изгубила е изборите, и то (за нея) напълно изненадващо. (Това обаче хич не пречи на социалистите да бъдат нахални - желанието им за общински кметове е равносилно на това всяка партия, влязла в парламента, да претендира да има свои министри в правителството.)

Ако нещо стана ясно на тези избори, то е, че електоралните нагласи на българския гласоподавател вече са по-скоро десни, не леви; че мързеливия етатизъм българинът е заменил с действена приватност. И няма смисъл на "Позитано" 20 да си пъхат главата в пясъка, скандирайки за наличието на някаква - вече не "лява", но пък сега, видите ли, "социална" вълна, нищо такова няма: сума сумарум гласовете на тези избори за кандидати, представящи се като десни, са доста по-голям брой от гласувалите за левите; да не споменавам втория тур, когато лявото претърпя съкрушителна загуба именно защото на първия тур му се привидя (нему и на електората), че печели съкрушително. Интересен факт: на втория тур гласуваха повече българи, следователно, ако съдим по резултата, те са



пуснали бюлетина не за

левите, а за десните



претенденти. Към тях добавяме онези, които не гласуваха и които не са еднакви, както сочи социологът Кънчо Стойчев, в мотивацията си да не идат до урните. Един от мотивите им обаче е железен: това са хора, отдавна престанали да разчитат държавата да реши проблемите им, а са се взели в ръце, запретнали са ръкави и бачкат. Те само искат държавната администрация да не им пречи, другото ще си свършат индивидуално. Делото по спасяване на давещите се е дело на самите давещи се, както се казва в една настолна книга.

Това обаче ни навежда на една изключително важна констатация: дясното политическо пространство в България е много по-обширно от партиите, които се обявяват за носители на неговите ценности. С други думи, ако се хванем за приказката за Пепеляшка, крачетата на нашите десни партийни Пепеляшки са все по-мънички от пантофите, които дясното им предлага да обуят. Обувките на дясното им хлопат, винаги са им хлабави, винаги са им с няколко номера по-големи. Те са N45, докато



партиите в дясното стигат

най-много до N41 - СДС,



не по-нататък. От което следва друг важен извод: че начинът на обединение вдясно постоянно трябва да държи сметка за тази особеност на дясното пространство и да се съобразява с нея. Сиреч не която и да е партия (включително голямата СДС) да се бие в гърдите, че обувките на дясното й са таман, а всяка дясна партия да урежда така своите политически действия, че те наистина да им станат таман. Което, разбира се, е възможно не с капсулиране, интровертно-меланхолично затваряне в себе си и сръдни, а чрез активно търсене на партньори, за които десните политически разбирания и актове също са поведенчески константи.

Естествено има такива в дясното, чиито краченца са прекалено мънички, направо бебешки, и с тях едва ли е необходимо да се влиза в консултации и сключват споразумения (Гражданска партия за България). Има също други, които зад паравана на дясното обслужват свои личностни/клиентелистки интереси: за тях то е само удобен повод за присламчване към една успешна и единствено нужна на България политика (Съюз "Радикали", донякъде ССД). Има и трети (НДСВ, особено "Новото време"), които уж се обявяват за десни, говорят за либерализъм и пазарна икономика, но в същото време пробутват в коридорите на властта хора от бившите звена на ДС, които са всичко друго, но не и десноидеологически мислещи. И тук е напълно прав Иван Костов, че ако вървим по този път, ще стигнем до кривата круша, където дясното ще ни го съграждат някакви



преминали скоропостижно на

страната на капитализма ченгета,



цял живот преди това борили се против неговите попълзновения към народната република. За първите е ясно, вече го казахме, те не са политически фактор и на тази основа не могат да бъдат политически субект. С вторите, доказали своята политическа субектност, но не и своята морална отговорност, се сключват ясни, почиващи на точно посочени принципи политически споразумения - подобно на това, което се сключи за София, и на тази база с тях се прави политика, а не литургии и помени. За третите е доста по-трудно - те самите трябва да се определят, сами трябва да изберат дали ще служат като елементарен проводник за нашествието на кадесарите във властта, или плътно и последователно ще следват стратегията на дясното. И ако изберат второто, за тях също ще се намери място в обувките на дясното пространство, ако не - мястото им не е там, sorry.

Та това е положението - българските гласоподаватели (гласували или не) показаха на местните избори, че дясното пространство е много по-голямо от партиите, подвизаващи се в него. Осъзнаят ли те тази истина, няма да е никак чудно, ако левите сметки за идващите парламентарни избори излязат криви. И България пак да се сдобие с едно прозрачно дясно правителство, провеждащо стабилно дефинирана политика на икономически, социални и конституционни реформи, които да реорганизират държавата така, че от пречка за приватната инициатива тя да стане неин най-сигурен гард.