|
След 1989 г. свикнахме с повтарящия се сюжет, в който става каквото има да става, но накрая винаги се появяват студентите - гневни и неотстъпчиви окупатори (както в началото на 90-те) или театрално изобретателни бунтари на улицата (както през 1997 г.). Винаги излиза някой политически Фортинбрас, който кове поредния лапсус: По-добре е студентите да дойдат!
Заченато в криза и зачеващо кризи, българското общество постоянно очаква от студентите политическо действие. Впрочем това очакване не е от днес. Като започнем със студентските обструкции срещу университеския правилник през 1905 г. и прочутото освиркване на княз Фердинанд две години по-късно, за да преминем през острото противопоставяне между "националното студентство" и червените "бонсисти" през 30-те и 40-те години и стигнем до студентската политическа активност в посткомунистическия преход. У нас често се е налагало студентите да свършат някоя "политическа работа".
В Америка например университетите ревниво пазят своята абсолютна автономия, капсулират се, ограждат се откъм социума и политиката, дори топографски са отделени в неосредновековни академични кампуси. В тях са възниквали и възникват какви ли не радикални политически идеи, които обаче преминали през филтъра на американското гражданско общество, деликатно се рационализират.
Вижте България. Университетите у нас открито са поместени в политическото - софийската Алма Матер е в самото сърце на столичния полис. Академичните идеи у нас се изливат направо на улицата, защото университетът заема нишата на липсващото гражданско общество. И политиката хвърля поглед към университетските аудитории, откъдето идват студенти за улицата, "нови лица" за държавното управление, екстравагантни идеи за всеки случай. Хронично изживяваните кризи за личности сред политическата класа открояват университета като постоянен резерв за нови политици. Българската политическа история и съвременност са пълни с академични фигури - професори, доценти, асистенти и студенти-активисти.
Особено взаимоотношенията на студентите със властта са белязани от показателна смяна на ролите. Ако погледнем към последните 100 години на България като на калейдоскоп от битки за еманципацията на студентите от властта (държавна, политическа, университетска), вероятно сами ще се изненадаме колко предвидливо може да е бъдещето на академичните бунтари. По правило - рано или късно - те стават част от властта. Кръгът се затваря и кара мнозина да ехидничат: Вдигнаха се, стачкуваха, протестираха, за да си оправят живота - и станаха същите!
Обичам този исторически пример: Един от почти забравените днес големи български политици Григор Василев през 1905 г. е сред водачите на студентите точно по време на обструкциите им срещу преподавателите и ректорското ръководство на университета. По време на едно от освиркванията в аудиториите студентът Василев дори вика в лицето на проф. Владимир Моллов. Изключен е завинаги от университета и завършва образованието си в чужбина. Двадесет и пет години по-късно Григор Василев става министър на земеделието и държавните имоти в третото правителство на Ляпчев, в което министър на финансите е същият проф. Моллов. Но тъкмо министър Василев, бившият необуздан председател на Студентския клуб, изготвя и внася в парламента в началото на 1931 г. мотивите към законопроекта за отстъпване на държавно място за построяване на Студентския дом. Той става инициатор на множество съзидателни институционални начинания.
Това е неизбежна историческа колаборация. Нормален ход на социалното движение: енергията на протеста се трасформира в енергия за институционално съграждане.
Защо днес студентите са като че ли политически невидими? Защото все още не сме се научили да ги виждаме извън желанието си за социален спектакъл. Защото става все по-нелепо да различаваме "редовно" от "задочно" обучение в университета, просто всички студенти са особен тип "редовни задочници" - работят, работят, работят.
Нека не се тревожим за "изгубения" студентски темперамент, защото днес той се проявява другаде - в търпеливи, спокойни събития - в студентския град, в клубовете, в творческите общества на Студентския дом, в множество граждански проекти... Е, студентите могат да се вдигнат пак, ако еврото случайно скочи и стане 100 лева. Но дотогава да не ни е мъчно, когато единствената им празнична дилема е къде да празнуват 8 декември - на хижа в планината или в нощен клуб в града.
----------
*Авторът е директор на Студентския дом на културата, поет, драматург и литературен критик.
mg]
