Всяка крачка по пътната ни карта към Европа поражда все повече въпроси, вместо да дава чаканите трайни решения за бъдещето на българската икономика. Бизнесът е обзет от спонтанен песимизъм, който най-ясно личи в помръкващите индикатори на бизнес климата. Засега приближаването към европейското бъдеще се усеща само като



интеграция на цените



към нивата на скъпарския европазар. Добре известно е, че един от непосредствените ефекти на валутния борд е изравняването на вътрешните цени към международните, съпроводено с притискане на доходите в тесните рамки на възможното. Проблемът е, че у нас ръстът на цените получава и допълнителен импулс, който няма нищо общо с пазара и неизбежната за неговото нормално съществуване ценова либерализация. Става дума за акцизите. Те са чист фискален преразпределител на създадения продукт. Нито структурни, нито технологични причини ги налагат. Просто държавата се пресяга и отхапва поредно парче от продукта. Дежурното обяснение за "европейска хармонизация" звучи твърде неубедително. Брюкселските директиви за акцизната хармонизация са перспективни и разумните държави ги прилагат без да бързат, като си оставят дълги преходни периоди. А за България



няма по-неподходящ момент



за фискални експерименти, които удрят потреблението. Годината излезе калпава: хлябът гони рекорди, повечето кооперации и арендатори не дадоха обичайната зърнена рента, така че фуражът не стига и стопаните ликвидираха добичетата. Оттам поскъпнаха млякото и месото. Обаче инфлация няма! Така е, защото доходите намаляват. За натуралната рента стана дума, но от средата на годината намалява и средната работна заплата. В тази ситуация пазарът се свива, производителите са притиснати между свития пазар, ожесточаващата се в такива моменти конкуренция и стремежа си да опазят предприятията си за по-добри дни. Растат единствено дълговете. Още половин година със сегашната скорост на растеж на неплатените дългове и заемите за потребление - и домакинствата ще се окажат за първи път откак има кредитна статистика в България нетен длъжник. В същото време пред всички отрасли на стопанството са поставени



епохални евроизисквания



незабавно - до година-две - да се справят с всички норми и претенции на общността, включително с още невъведените в сегашните територии на Евросъюза. Единствената алтернатива, която се сочи на "неизрядните" е незабавно затваряне. Като успех на правителството годишните "редовни доклади" на евробюрократите сочат броя на фирмите, които правителствдото вече е успяло да затвори или "реструктурира" (като ги ликвидира). Местните чиновници напълно са се вживяли в играта. По стар балкански обичай нашето правителство е най-ревностният защитник на правата европейска вяра. То изглежда намира за напълно естествено състояние да води



вносна икономическа политика.



Няма аргументи, няма нужда дори от здрав смисъл: "Европа така иска!" Всъщност само бих се радвал ако някой "отвън" съумява да диктува някакви смислени мерки. Но никой нищо не ни диктува. Дори нямаме смислен отговор на основните въпроси на непосредственото икономическо бъдеще: като затворим всички обявени за "негодни" предприятия, тогава къде ще си изкарват прехраната българите, след като европейските свободи на първо време няма да се отнасят за нас (т.е. няма да имаме право на свободно движение за да си търсим работа по на запад из Евросъюза)? Щом ще се ограничават "квотите" на България за лозя, крави и пр. полезни добичета, как ще се "върже" хранителният баланс на нацията, като доходите ни са 1/4 от европейските, пък и плаежният баланс гони вече два милиарда долара минус. Никой друг няма да ни даде отговор на тези семпли въпроси, ако сами не намерим решението. Но първо трябва



да спрем престараването



на скъпите ни родни власти, които изглеждат готови на всичко, за да заслужат поредното потупване по рамото от поредния еврокомисар или дори самозванец-емисар, прилетял да ни постави нови задачи. Абсурдно е една нация да води преговорите за членство в една политическа общност, като се постави отнапред в позицията на изпълнител на изисквания, който няма думата дори да иска разумни аргументи за мерките, които му налагат. Абсурдно е правителството да блъфира, че "затворените" глави не могли да се отварят - демек край, решено е вече. Нищо не е решено докато не се подпише и ратифицира целият договор за присъединяване, винаги може и трябва да се настоява за баланс на интересите. Трябва да се държи сметка и за възможната скорост на промените. Никоя държава не може хем да гони нулев дефицит, хем да постигне за 4-5 години индустриалното ниво, градено от ЕС десетилетия, хем да изплаща дъловете си, трупани през последните 20 години. Целта на присъединяването ни към Европа е да живеем по-добре и по-сигурно, а не да загубим и малкото, което имаме.