Това сполучливо заглавие се появи във в. "168часа" над един сполучлив колаж - Слави Трифонов като полуголо момиче подхванат от двете страни от министър Свинаров и ген. Колев, облечени като рейнджъри. Броят на вестника излезе малко преди трагедията в иракския град, а колажът бе направен по повод шумната рекламна кампания на "Шоуто на Слави". Копирайки американците отпреди 60 г., Трифонов и хората му отидоха при българския контингент в Ирак, за да изнесат коледно шоу. Разбира се, разликата между американския и българския опит в това отношение не се изчерпва само с годините. Че Слави Трифонов не е Марлене Дитрих, не е. Че тя и останалите холивудски звезди не са си носили сценарии и не са ги сричали пред американските войници, е повече от сигурно, а и наистина (колкото да звучи това невероятно за българския манталитет) са обикаляли да повдигат духа на войниците, а не собствения си рейтинг.

Споменавам случая като пример за преобладаващото отношение към ставащото в Ирак. И преди, и след трагедията. Трифонов беше там преди нея, но халтурата му бе излъчена след това. Навръх Нова година видяхме как той, забил поглед в един лист, срича пред българските войници колко много ги уважава, колко им се възхищава. Това е удивително!



Да не можеш да извлечеш едно изречение от сърце



Да не можеш да го обмислиш за пет минути преди срещата и ако Господ не ти е дал дар слово, поне да го заучиш и да го кажеш естествено. Въпрос на професионализъм.

Тук не става дума само за Слави Трифонов, а за цялостното тягостно усещане около случая в Кербала. Тягостно, защото преиграването е голямо, без чувство за мярка и - поради това - без чувство за състрадание. Колкото повече халтураджии, телевизионни новинари с престорено изменени физиономии, радиоводещи със "стаени" от мъка гласове и вестникари с "народняшки" език говорят по повод на трагедията, толкова по-силно и отблъскващо става усещането за фалш, който в крайна сметка си е обикновен цинизъм. Липсата на автентични интонации, на уместни думи и, пак ще кажа, на мярка говори само за едно - пълна вътрешна отчужденост. Празнота, която се прикрива с фалцет.

Никога не съм разбирал и защо, когато се случи някоя трагедия в медиите, тя непременно преминава през своеобразна "йовковизация" на езика. "Почернени забрадки", "почернени майки", "зачернени къщи" "войничетата" и т. н. заливат страниците на вестниците. Една "черна мъка" ги наляга, та цяла неделя. Как я съчетават с порноснимките си на последната страница е друг въпрос. Сякаш архаизмите, "фолклоризацията" и разглезените умалителни в езика могат да заменят липсата на автентични думи. За безогледното прекаляване с фотографии и интервюта с близки на загиналите, както и безсмислените битови подробности от интимния им живот няма защо да говорим.

Всичко това засили усещането (при това на Рождество Христово) за



общество от хора, които нямат нищо общо помежду си



Хора, които по случайност са заедно и затова им се налага да симулират кога мъка, кога радост в зависимост от повода, но които са вътрешно бездарни да се чувстват истински свързани един с друг. Хора, които нито голямата обща трагедия, нито голямата обща радост може да сплоти, за да се роди поне една истинска дума. Ние, българите.

И нашият цар-премиер, който посред трагедията се появи с елегантно червено шалче и в много добро настроение ни препоръча да спрем с "бомбастиките". Неговата неадекватност, както обикновено, кореспондираше с общата неадекватност. Буфосинхронист говори на буфосинхронисти насред Рилския манастир. Друг телевизионен образ, който ще се запомни.

Всъщност сплотяване се видя само сред средите на "отговорните работници", които видяха в трагедията чудесна възможност за антизападен отпор по линия на пропагандата. Много самоотвержено Кеворкян се зае да доказва със своите гости, че българите са жертва на заговор между "поляците и шейховете", че "нашите момчета са шерпи", че сме играчки в ръцете на световните империалисти и прочие глупости. Сякаш Кеворкян и Илия Маринов (бивш зам.-министър на отбраната) вменяваха на поляците нещата, които самите те биха вършили на тяхно място. Много нашенски и в същото време много кадесарски маниер - да подозираш в другия това, което ти самият знаеш, че си. Впрочем тази идиотщина стигна до Полша, опроверга я полският президент, а



българските институции се бавиха



(както и за всичко останало) няколко дни, преди да вземат отношение. Въпросът е, че безумието излезе не от гаражна кабеларка, а от ефира на националната телевизия. Въпросът е, че няма кой да спре Кеворкян, който превърна държавната медия в частно кадесарско предприятие за елементарна пропаганда. Във "Всяка неделя" разговорът е убит. Човекът толкова се е разболял от мания за величие, че дори не може да погледне зрителите си в очите и да им каже "Добър ден" и "Приятна вечер". Въпросът е, че това излъчване на личностен разпад и презрение към всичко и всички се налага като модел на поведение. Не само от Кеворк или Слави, но за съжаление и от голяма част от българските медии, които тези дни се упражняваха за сметка на една човешка трагедия. "Тра-ла-ла в Кербала".