София-Ню Йорк-Балтимор-София

Май не остана място в света, където да не може да се засече българин. Колкото и невероятно да изглежда в огромната Америка случайно да срещнеш нашенци, това се случва много често. Интересното е, че колкото и на родна територия да се недолюбваме едни други, зад граница сме съвсем различни. Живеещи в САЩ сънародници сами се обаждат, ако чуят българска реч по улиците или в някой парк, разговарят се с хора, които виждат за първи път, като с близки приятели и жадно попиват всяка информация за родината. Общо взето, това е характерно за всички нашенци, които срещнах в Ню Йорк, Вашингтон и Балтимор. Разликата беше само в едно - за едни от тях Америка вече се е превърнала в родина и казват, че не искат да чуят за тази ужасна и неуредена страна България, а други наричат спечелените зелени карти "картите, които почерниха живота ни".

Един от сънародниците ни, който е прегърнал американския начин на живот и смята, че се е реализирал отвъд океана, е Николай Иванов от Първомай. Той и семейството му са от 5 години в САЩ. Николай, съпругата му Таня и двете им деца Ивета и Мирослав са се установили в Сокесвил. Обясняват, че за Балтимор този квартал е нещо като Бояна за София. Демек тузарски.

Фамилията е заминала за Америка със зелената карта, която Таня е спечелила. У нас Таня е работила като счетоводител в първомайски завод, а Николай се е опитвал да върти не особено процъфтяващ, както се разбира, бизнес - имал заведение. Когато стегнали багажа да заминават, дъщеря им била в VI клас, а синът в трети.

Сега



фамилията има хубава собствена къща, две нови коли и микробус



Таня работи в банка, а съпругът й има собствен бизнес - занимава се със строителни ремонти. И са доволни. Чувстват се щастливи. "Тук не мислиш за никакви битовизми. Аз не правя сметка колко ще ми струва отоплението през зимата, защото газта е направо на безценица. Абсолютно без пари е и бензинът", обяснява Николай, докато отпива бавно "Джони Уокър" на дървената си веранда. Странното за един българин е, че той и идея си няма колко харчи чисто новата му хонда, която е 4000 кубика. Просто на него никога не му се налагало да си направи труда да изчислява разхода на горивото, защото то е евтино.

Изглежда, че определено добре се е уредил. Домът му е просторен, има поддържана градина с басейн в средата в задния си двор. "Тук можеш да си купиш всичко, банките отпускат кредити и имаш ли работа, нямаш никакъв проблем. В България трябва цял живот да чакаш, за да събереш парите накуп, а докато това стане, ако изобщо стане, мизеруваш", обобщава предимствата на щатската система мъжът.

На него и семейството му и през ум не им минава да се връщат у нас. В Сокесвил се чувстват много добре. Може би защото цялото семейство е заедно. Пътуват където си поискат по света, ходят на почивки по курорти, за които ние не можем и да си помислим.

Интересното е, че макар и да са прегърнали американския начин на живот, в семейството се спазват българските обичаи, говори се на български. Но средата си е казала думата. Често родителите се обръщат към децата на български, а те по инерция им отговарят на английски. Въпреки че перфектно знаят родния си език.

На изпроводяк, след като е изслушал последните новини от родината си, Николай видимо не е очарован и се чуди ще се оправим ли някога.

Съвсем по различен начин вижда Америка обаче Мима, която живее в Ню Йорк. Тя е в САЩ от 5 месеца и казва, че с приятелите й там имат една любима реплика: "Зелените карти, които почерниха живота ни."



"Тук е ужасно, ти си емигрант",



обяснява 30-годишната дама. Тя живее заедно с други нашенци, спечелили заветната карта, в "Бронкс". Това е квартал, населен предимно с чернокожи и... с доста нашенци, защото наемите са по-ниски. Според Мима мястото въобще не е хубаво, не е сигурно, има висока престъпност, на всеки ъгъл се продава дрога и затова тя се прибира от работа със спрей в чантата. Но пък плаща само 700 долара на месец за апартамента - много приемлива цена за Ню Йорк по собствените й думи - и той се поделя между четирима души. "Не мога да си помисля за преместване на по-добро място", признава Мима. Причината е, че работи едва за $ 250 седмично. Труди се при индийци и опакова бижута. А работодателите й не внасят никакви осигуровки, така че се моли да не й се наложи да търси медицинска помощ. Но тя няма избор. Английският й не е достатъчно добър и затова е принудена да търпи. Мима разказва, че с удоволствие би си събрала веднага багажа за България, но съпругът й, който още не е стъпил на американска земя, я разубеждавал. Той е адвокат и й казвал, че тя за седмица изкарвала заплатата му тук. Мъжът й заедно със 7-годишния син ще отпътуват за Америка в началото на тази година. Според Мима точно тогава ще стане съвсем драматично, защото ще трябва тогава да наеме самостоятелно жилище за семейството си, а идея няма как ще го плаща. Засега тя е сигурна само в едно - че ще върне детето си в България, защото поне на този етап няма никакви условия да се грижи за него в Ню Йорк.

Възгледът й за живота в Америка напълно се споделя и от Александър. Той е



завършил право в България, а в Америка работи каквото намери

- строителство, заведения за бързо хранене. И също обитава "Бронкс". Категоричен е, че няма да може да припознае в САЩ родината си. Едвам чака да изкара една година там, за да си дойде след това за няколко месеца у нас. И той работи за смешни пари. Обяснява, че негов познат българин се бил уредил за барман в Манхатън и си докарвал по $ 800 на вечер. "На вечер, представяте ли си?", подчертава младежът. А след това разочаровано обяснява, че него подобен късмет не може да го споходи, защото за да стигне до работа в заведенията на луксозния квартал, се искат поне 2 г. стаж, и то в Америка, препоръки...

Нещо средно между двете крайности е Данчо, който от 10 г. е американец и носи името Дениз. Той нито се оплаква много, нито пък хвали САЩ. Та Дениз, чийто шопски диалект хич не се е повлиял от английския, разказва, че в началото на демокрацията си живял царски у нас - имал месарници, магазини, зареждал престижни хотели в София. Защо му се е наложило да стегне куфарите за Америка през 1993 г. и да остане там нелегално не казва, но обяснява, че



миналото му било "мрачно"



Та пристигнал той в Ню Йорк с $ 30 000 в джоба и изненадващо бързо намерил много приятели българи. Ударили го на живот, пуснали се по казината, Дениз черпел щедро. Парите скоро се изпарили, а с тях и приятелите. Оттогава той не таи никакви хубави чувства към сънародниците в САЩ, казва, че не иска хич да се събира с тях и че те само гледат да те прекарат. И след тази поучителна за него история се стегнал и почнал да работи каквото падне. Животът му влязъл в някакъв нормален коловоз едва когато срещнал съпругата си - полякина. Отишъл и се установил в населяван масово от поляци квартал. Казва, че те са много задружни хора, които си помагат и се държат един за друг. Вече ги е припознал като своите сънародници. Сега Дениз е шофьор на ван, който се дава под наем. Не изкарва много, но можел да живее нормално. Хвали се с красивата си жена и показва нейна снимка. После се тюхка, че тя го излъгала и скрила от него истинската си възраст. Чак като минали под венчило, той разбрал, че булката му е с цели 10 години по-голяма от него. Но в действителност, като гледа човек снимката на жената и Дениз, никога не би предположил тома. Макар и само 38-годишен, той е с побеляла коса, а тежкият живот е оставил отпечатък на лицето му. "Хич не ми беше лесно, ей", въздъхва мъжът. А после добавя, че каквото и да е в Америка, все е по-добро от България. Откак е отишъл там, не се е връщал. И не планува да го направи в скоро време.





Нашенец ръководи телевизията на ООН



Българин се оказа шефът на телевизията на ООН. Иван Стойнов е един от най-уважаваните хора в световната организация, защото през него минават новините, които се разпращат от нея до света.

Стойнов обаче е българин само по рождение и е живял у нас едва 20 дни като бебе. Той е дете на емигрирали в Унгария нашенци. Завършил е полската филмова школа, след това е следвал операторско майсторство в Рим. В началото на кариерата си се е пробвал за малко в Холивуд, но останал разочарован. Казва, че там било по-зле и от италианската столица и мафията била по-голяма, затова се върнал в Рим. В Италия бил назначен за оператор в нереализиран филм на Микеланджело Антониони. "Техникамента долче" трябвало да бъде италианско-американска продукция, но американците искали да държат правата, станал скандал и филмът така и не бил направен. Тогава Стойнов започнал работа към ООН. Правил документални филми за организацията в различни държави - членки. Разказва, че е посетил над 130 страни. "Когато започнаха да се появяват белите косми, реших, че трябва да се установя на едно място", разказва Стойнов. Така започнал работа в ООН и се е издигнал до шеф на телевизията. Той говори много добър български, следи родната политика, познава много наши политици, които са ходили на посещение в организацията. Обяснява, че в Америка не знаят почти нищо за страната ни. Единствената българска стока тук била виното, което обаче според собствената му преценка е много лошо. "Не разбирам защо се изнася толкова лоша продукция. Нали след като веднъж го опитат, американците няма да си го купят повече?", недоумява мъжът. Бил е в България преди 7 г., не е очарован и не му се идва скоро отново. "Там има една постоянна сивота", казва той.