Въпросът "Какво става в СДС?", който вълнуваше сините привърженици през последните няколко месеца, е вече безмислен. На дневен ред е въпросът "Какво ще стане след СДС?". Защото синята партия абдикира от своята мисия. Още отсега може да се предвиди, че каквото и да се случи на предстоящата Национална конференция, разцеплението няма да бъде избегнато, нито преодоляно.

Някой от загърбилите всякаква нравствена мяра лагери ще спечели и ще запази абревиатурата СДС. Някой ще изгуби и ще основе нова партия. При което СДС ще сподели съдбата на първоначалните десни формации във всички страни от бившия източен блок. Само че с огромно закъснение. И с непредвидими, но при всички случаи негативни последици - защото България остава без ефективна дясна алтернатива в най-решаващия момент от прехода - моментът, в който се очаква да стане член на голямото европейско семейство. Фактът, че това ще стане под мъдрото ръководство на бившата комунистическа партия, е унизителен; по-тревожно е обаче, че самоубийствените комплекси на синята партия създават ситуация, в която



БСП просто ще преяде с власт



Последствията от такова преяждане са известни - ако някой ги е забравил, нека си спомни поне за правителството на Виденов.

Тъжното и абсурдното при настоящото партийно харакири е, че то изобщо няма политически измерения. Конфликтът е деградирал до чист реваншизъм (за хората около Иван Костов) и чиста борба за оцеляване (за тези около Надежда Михайлова). Иска се промяна, не защото някой е готов да предложи нова и по-ефективна политическа визия за бъдещето на страната, нов код за общуване с избирателите и спечелване на тяхното доверие. Спори се за това кой какви грехове има и защо трябва да си подаде оставката. Бъдещето изобщо го няма - спори се за оценката на миналото - за и против един управленски мандат, приключил преди повече от две и половина години. Иначе казано - води се спор, който практически няма нищо общо с днешния дневен ред на България, нито с реалните проблеми на хората, които виждат в СДС своето политическо представителство. А ефектът от такъв спор може да бъде само един - те да забравят, че са имали такова.

Ситуацията може да бъде определена като идентификационна, ценностна, организационна, лидерска, личностна и всякакъв друг вид криза. Нейните измерения трудно могат да бъдат дефинирани при наличния базисен полуразпад на политическия субект. Нейните причини обаче са просто очевадни и настоящият морален дефицит на СДС се дължи най-вече на факта, че никой не иска да ги посочи и признае. СДС не е в криза, защото някой бил неубедителен като лидер или пък получил лошо наследство. СДС е в криза, защото



изобщо не се е реализирал



като автентичен политически субект. Преходът от широкото антикомунистическо движение без особено ясна политическа идентификация, черпещо своята енергия главно от негативизма към бившата комунистическа партия, към нормална дясна партия със своя идеология, нравствени ценности и конкретен политически проект изобщо не се е състоял.

На Иван Костов се падна историческия шанс да трансформира небулозната антикомунистическа матрица в нова организационна и идеологически осмислена форма - като християндемократическа партия.

За съжаление този шанс беше проигран поради две основни причини. Първата - че партията СДС бе градена като партия на властта. И втората - че самият процес бе използван и като вътрешнопартиен механизъм за отстраняване на евентуални конкуренти, както и за утвърждаване на лобистки структури в полза на овластените да осъществят партийното строителство. Поради което промяната беше по-скоро номинална, отколкото реална. Получи се очевиден конфликт между генезиса, структурата, поведението и политическите действия на самата партия - и самите христиандемократически ценности, които тя претендираше, че изповядва. Беше изпусната възможността СДС да се конституира като партия на гражданското общество и да използва огромния потенциал, който имаше в началото на 1997 г. Сините решиха, че сами са свалили Виденов и са предизвикали обществения катарзис, който наложи нов дневен ред на обществото. А горчивата истина е, че те използваха този катарзис като ракета-носител по пътя си към властта. И след това забравиха за студентите, за хората от барикадите, за милионите, коите провидяха в тях шанс за своето демократично бъдеще. Не само не ги потърсиха, но и се отказаха да произвеждат политически послания, които да поддържат тогавашната солидарност.

Цената, която СДС плаща днес, се дължи на тогавашния



егоизъм и политическо късогледство



На правенето на недемократична, лидерска и партиеподобна организация, прицелена много повече към възможностите за преразпределение на ценности и администриране, отколкото към реална политическа работа. Към правене на силна държава с всевластна администрация, която има много малко общо с християндемократическите представи за ролята на държавата и отделния човек. И към нещо много по-лошо: към използване на мехнизмите на приватизацията за създаване на предана към партията (или персонално към нейните лидери) имотна прослойка - без оглед на илюзорността на този модел - и на простия факт, че реалните наименования на подобен процес са корупция и клиентелизъм.

Ефектът от тази анти-политика пролича на парламентарните избори през 2001 г., когато СДС изгуби точно толкова избиратели, колкото и БСП след управлението на Виденов. До този момент синята партия не е събрала кураж да разчете и осмисли този парадокс - а без такова осмисляне никакво отстояване на миналото и на управленския мандат като успешен не е възможно. Нито пък е възможно без такъв прочит да се стигне до промяна в стила и политическата ефективност на самата партия. Искането да се маха Надежда Михайлова, за да се върнел Иван Костов и да оправел СДС, което е



съставна част от седесарската митология



(наивна точно колкото вярата, че Симеон ще оправи България), и е по същество искане партията да се върне към мисленето и манталитета, предизвикали това именно поражение и този пропуснат шанс за превръщане на СДС в автентичен и наистина десен политически субект.

Пряко следствие от тази мотивация е кухотата на настоящия дебат, неговата политическа импотентност, наглост и нетърпим фалш. Примерите са толкова много, че трудно могат да бъдат изброени. Седесарите са прави да негодуват, че Надежда Михайлова обеща оставка при загуба на изборите в София, а после ревизира своето намерение по безкрайно неубедителен начин. Филип Димитров дефинира много точно смисъла от подобен тип оставки - да натовариш негативите на партията върху своя собствен гръб, дори и да си бил безупречен, и да се оттеглиш изцяло, освобождавайки я от тези негативи. Което обаче не става, ако формираш втори център на властта, както направи Костов със злополучната фондация "Демокрация", и като се опитваш да управляваш дистанционно чрез свой довереник на лидерския пост, както пак той постъпи след своето поражение и се готви да повтори същия номер с днешна дата. Ако става въпрос за клиентелизъм и за "помияри", навъртащи се около царската трапеза, то все пак трябва да се помни, че всички днешни душмани на СДС и неговата "права" линия са негов собствен персонален избор - и Софиянски, и Петър Стоянов, и Бонев, и Бакърджиев, и Йордан Цонев. И че далаверите на "Софийски имоти" примерно бяха дългогодишни и много по-мащабни, когато Антоан Николов бе председател на СОС от името на оглавяваната от него партия. Ако става въпрос за коалиционна политика, то е трудно да се намери разлика между греха на Софиянски към СДС и аналогичния грях на покойния Стефан Савов към синята партия, което не попречи на Костов да се коалира с него през 1995, включвайки в тази коалиция и ДПС; да не говорим, че с днешна дата не друг, а той играе неговата роля от 1994, разцепвайки парламентарната група с цел да бламира лидера. И че дори само факта, че един действащ премиер в качеството си на председател на фондация си е позволил да приеме дарение от един мафиот, изгонен от самото негово правителство като заплаха за националната сигурност, сам по себе си е предостатъчен, за да



напусне завинаги политиката ,



ако има някаква представа за христиандемократическите ценности.

Точно тази двойственост на стандартите опорочава дебата в СДС и го превръща в досадна гротеска. Ако липсата на лидерски качества и способност да носи политическа отговорност е основното, в което е обвинявана Надежда Михайлова, то няма обяснение защо обвиняващите я днес я поддържаха съвсем доскоро с цялата мощ на авторитета си. Няма никаква разлика примерно между аргументите, с които аз поисках оставката на целия НИС през май миналата година, когато все още можеше да се направи нещо, за да се избегне поражението в местните избори - и тези, с които се иска сега. Само че тогава бях идентифициран като "търговец с политическото тяло на СДС" (според Костов); каза се още, че съм бил същия като Бисеров и Бакърджиев (според Йордан Соколов). Дали тези господа биха преценили днешните си действия според тогавашните си абсолютно категорични критерии? Дали биха признали, че всъщност извършват долнопробна манипулация с чувствата на сините привърженици - доколкото са останали такива? Дали е почтено мълчанието на Костов всеки път, когато му задават въпроса готов ли е да оглави СДС отново?

Защото простата истина е, че



не той ще е конкурентът на Надежда Михайлова



на следващата Национална конференция. Просто не може да си го позволи - защото много добре знае, че втора загуба на парламентарни избори би го изхвърлила завинаги от политиката. А при формулата "СДС срещу всички" тази загуба е практически неизбежна, както и идването на БСП на власт. И затова избраникът ще се казва Димитър Абаджиев или Стойчо Кацаров. Само че това трябва да остане скрито за симпатизантите - защото енергията на "старовремците" в СДС се крепи именно на противопоставянето между Иван Костов и Надежда Михайлова. А методите на дистанционно управление дори и пред твърдия електорат не вървят.

В някакъв смисъл са прави тези, които оприличават конфликта в СДС на кръчмарска кавга. Историята ще приключи с битка, битката ще легитимира голямото сбогуване между днешните лидери и "авторитети". Може да са молим само тази баталия да не продължава прекалено дълго, както и последвалото я близане на раните. Защото настоящата агония на СДС служи като преграда пред възможността в дясното пространство да се появят автентични политически субекти и автентични политически алтернативи. Затова и колкото по-бърз и окончателен е процесът на голямото сбогуване, толкова по-добре.