|
Най-големият парадокс бе произведен от анонсираната като лява БСП. На практика тя загърби ценности, естествени за уж ръководната й социалистическа идеология, и възприе де факто дясно поведение. С което окончателно потвърди, че
истински лява партия в България всъщност няма.
За разлика от посестримите си по света БСП разсеяно заобиколи принципни въпроси като нелегитимността на военните действия на САЩ и Великобритания в Ирак и произтичащата от това нелегитимност на българското военно участие в окупацията на суверенна чужда държава. Нещо повече - когато след трагедията в Кербала в обществото се чуха гласове за изтегляне на нашите войници, ръководството на БСП с ужас се разграничи от тях. И заповтаря заклинанията за поети ангажименти към НАТО (сякаш НАТО има нещо общо с Ирак) и за "война с тероризма" (сякаш тероризмът в Ирак не бе отприщен тъкмо от нахлуването на чужди войски). Уязвими аргументи, зад които е естествено да търси оправдание за действията си едно гузно правителство, но които е неестествено да звучат от редиците на една "лява" опозиция.
За сравнение - когато в Испания пристигнаха ковчезите с испанските жертви от Ирак, тамошната левица директно поиска оставката на кабинета на Аснар, въвлякъл страната във война и с това причинил гибелта на нейни граждани.
Няма и помен от подобни настроения в официалната позиция на БСП. Вместо това - дисциплиниран партиен вот "за" поканване на американски бази в България. С конспиративно намигане - ще ги маскираме като бази на НАТО, чийто член България ще стане всеки момент, и това ще приспи всякакви угризения за погазване на националния суверенитет с вкарването на чужда военна сила на българска територия.
Аргументът, който се изтъква, и тук е зает от правителството - базите щели да повишат сигурността на държавата. Кой знае защо
другаде по света левицата има навика да организира пацифистки походи
и протести пред стените на подобни бази. Може би за разлика от БСП е наясно, че наличието на такива обекти превръща не само конкретно тях, но и приютилата ги страна в мишена за отмъстителни терористични атаки. И че присъствието на чужда военна сила вкарва цялата местна политическа система плюс редовите граждани в ролята на заложници.
Натрапва се изводът, че БСП прави този реверанс към милитаристичната експанзия на САЩ от прагматични подбуди. Изживявайки се като бъдеща победителка в следващи избори, партията явно страстно желае да си подсигури симпатиите на новия Голям брат, без чиято благословия не се вижда да управлява.
Непреодолимият фатализъм, че САЩ командват и ще продължат да командват съдбините на планетата в необозримо бъдеще, сигурно не е проблем само на БСП. Той се чувства и в планетарен мащаб - примерно в безропотното посрещане на унизителните за чуждите граждани вземания на отпечатъци и снимки по американските летища, оправдавани с все същата магическа формула за "борба с тероризма", но все повече намирисващи на въвеждането на глобален полицейски контрол.
Интересното е обаче, че при желание за запазване на достойнството дори на тази унизителна процедура
може да се реагира различно от обреченото подгъване на колене.
Доказа го Бразилия - въведе реципрочни мерки за американците, които я посещават. Без да се плаши от световното им господство.
Бразилският президент Лула да Силва е от левицата. И има характер. Въпреки кардиналните разминавания на неговите възгледи с позициите на Джордж Буш, американският президент търси с него диалог, а не конфронтация.
Е, да, малка България не е гигантска Бразилия. Но се кани да влиза в Европейския съюз, а не в Съединените щати.
Евфемизмът за външнополитическите приоритети, харесан и от БСП, е за "евроатлантическите структури" и съчетава и ЕС, и НАТО. А пък
възприемането на НАТО е като по рецепта на Маяковски:
"Ние казваме НАТО - подразбираме САЩ. Ние казваме САЩ - подразбираме НАТО".
Да, БСП еволюира до решението да разпери братска прегръдка за Североатлантическия алианс и дори със скърцане успя да убеди донякъде и носталгичния си електорат, че в това няма нищо еретично, щом дори Русия направи общ съвет с НАТО. Въпреки че държавните интереси на Русия едва ли в момента имат нещо общо с основните принципи на лявото мислене в света, част от което би трябвало да е БСП. А това ляво мислене винаги е предполагало пацифистки нагласи и отричане на всякакви военни организации и съюзи.
Едно на ръка, че това са остатъци от друга епоха - на студената война и на блоковото деление. По-същественото е, че в днешната реалност, когато като основен източник на заплахи е сочен международният тероризъм, никакъв военен блок, никаква редовна войска, никакви военни бази не могат да дадат гаранции за сигурност.
Една лява политическа сила би трябвало да бие камбаната за необходимостта от коренно различен от военния - от
социален подход към решаването на проблемите с тероризма.
Защото причините за възникването и разпространението му са преди всичко социални. Това е война на бедните и потиснатите срещу богатите и потискащите. Онзи, който не го осъзнава и не настоява за нов световен ред с по-справедливо разпределение на благата, няма как да се класифицира като ляв.
Несериозно е БСП да смята, че защитава идентичността си само с призиви за следване на модела за социална държава, който според нейното ръководство характеризирал ЕС. Преди всичко този модел в никакъв случай не е универсален за всички държави, членуващи в ЕС. Наред със социалдемократически правителства там има и откровено десни, за които социалната държава не е никакъв приоритет.
Най-интересното е обаче кои именно ценности харесва ръководството на БСП в социално ориентираната европейска перспектива.
Ето как ги подрежда партийният лидер Сергей Станишев
в статия в "Сега" : "...система от правила, в която критерий за успех са конкретните измерения за личните възможности на гражданина, условията за правене на бизнес и гражданският контрол над институциите".
Не "личните възможности" обаче, а солидарността извежда като свой основен принцип европейската социалдемокрация. Освен това общоприетото схващане е, че левите партии се грижат за интересите не на онези, които се занимават с "правене на бизнес", а на онези, които с труда си изработват печалбата на бизнесмените.
Що се отнася до гражданския контрол над институциите, той е елемент на демократичната и правова държава въобще. Лявата амбиция би трябвало да отива по-нагоре - да действа не просто за контрол, а за законова уредба, която да гарантира социалните ангажименти на самата държава.
Впрочем лява специфика е и тревогата за такива изпаднали от полезрението на соцлидера сфери като образование и здравеопазване - доста невралгични за днешния българин.
Парадоксът е, че броени дни преди Станишев пак на страниците на "Сега" за проблемите на българското образование се разтревожи не друг, а лидерката на десния СДС Надежда Михайлова - и то насред собствените си вътрешнопартийни баталии. Може да не е била най-искрената тревога, но пък бе най-нагледното доказателство, че в България продължава
пълното объркване на понятията "дясно" и "ляво".
Проблемът вероятно идва от общото родословно дърво на всички български партии. В крайна сметка те до една са филизи на стария ствол на партията-държава. Няма никакво значение, че тя се е казвала БКП и че се води преродена в БСП. БКП от късния соц беше толкова комунистическа, колкото лява е днешната БСП. Това бе партия на властта. Тя произвеждаше кадри за тази власт и възпитаваше у тях точно онази цинична пресметливост и социална безчувственост, която днес отблъсква нормалните българи от кастата на така наречения политически елит.
Потиснат от това бреме, побелелият електорат на БСП не намери сили да реагира на странните й мимикрии. И защото е дисциплиниран в други времена и е свикнал да спазва стриктно "генералната линия", той ще продължи да гласува за "своите", докато е жив. Онези обаче, които още не са побелели, но имат ляво мислене, няма за кого да гласуват в България.
И же би за това у нас не гласуват над 50 % от избирателите, а повечето от гласувалите избират просто по-малкото зло. 
