Залисани в собствените си проблеми, ние все още гледаме на присъединяването към Европейския съюз като на някакво неясно, но безспорно прекрасно бъдеще - нещо като комунизма, дето трябваше да е построен до края на петата петилетка. Не личи обаче някой да обръща внимание на очевидния вече
сегрегационен стремеж
в единното ужким европейско икономическо пространство. Европа, към която ще се присъединим през 2007 (или 2010, това не е дотам важно), вече няма да е същата стопанска система, която познаваме днес. Макар да ни уверява хер Ферхойген, че в ЕС не може да има "членове втора класа", разграничението между "старите" и "новите" бъдещи членове на съюза е факт. Показва го решението на холандското правителство да откаже на новоприетите членове една от азбучните "три свободи", върху които досега се крепи интеграцията на европейската икономика. Новите европейци няма да имат свободата на придвижване към нидерланската част от обетована Европа. Почти сигурно е, че същата забрана ще наложат една по една всяка от 15-те "първокласни" държави в съюза. Тихомълком на бъдещите членове на съюза се налага
ограничен достъп до единния пазар
на общността. Импортните квоти, които трябваше да се премахват постепенно, си стоят за всички хранителни стоки. Продуктите на леката промишленост се блокират ефективно от нетарифните митнически бариери. Вярно, че вносът на български машини и електроника в Европа е свободен, но ние електроника отдавна нямаме, а машините ни не само на европейския, но и на африканския пазар не могат да се конкурират. От прокламираното свободно движение на хора, стоки и капитали в европейското икономическо пространство се възползваме само от свободата да изнасяме капитал към сигурните финансови центрове на стара Европа. Вече е сигурно, че при присъединяването към ЕС
няма да има златен дъжд от субсидии
Още през 2000 г. в Берлин бяха поставени тесни рамки на помощите за новоприсъединилите се държави. За тях 15-те стари членки на ЕС приеха да отделят едва 1.27% от брутния си вътрешен продукт. Никоя страна няма да може да получава евпропомощи в размер над 4% от своя БВП. Ето защо всички държави, присъединяващи се с първата вълна към съюза, ще получат общо 15.2% от общия бюджет, макар че в тях живеят 14.3% от общото население - най-бедното, с едва 47% от средния доход на глава на съюзените европейци. За сравнение Гърция, която има едва 2.4% от населението на разширения ЕС с доход на глава към 73% от средноевропейския, ще получава 8.6% от общия обем на структурните фондове. Тактиката
един съюз - две политики
ще се прилага най-последователно в земеделието. Въпреки настояването на Полша и Унгария техните производители да получат поне 40% от субсидията, която касират фермерите на запад от Одер и Ниса, Еврокомисията прие да субсидира новоприсъединените селски стопани с едва 25% от сегашните субсидии и обеща нивото на субсидиране да се изравни със западноевропейското след 10 години. Сиреч на куково лято, защото вече се обсъжда друг план за премахване на аграрните субсидии, според който те първо ще се замразят, а до 5 години ще се премахнат (но фермерите в "стара" Европа все пак ще получат "преходен период", през който ще продължават да получават същите пари от общия бюджет - за разлика от новоевропейците). Все по-твърдо се налага теорията за "Европа на много скорости" (multi-speed Europe), с която
егоизмът взема връх
над прословутия "дух на общността" ("acquis communitaire"). Според тази представа участието в Евросъюза не бива да спъва развитието на никоя държава, т.е. отделните държави щели да се развиват със свои собствени, различни скорости и колкото им стигат възможностите. Другите после щели да ги последват. Вътре в общността по отделни проекти ще се формират икономически блокове "с променлива геометрия". Това стопанско прегрупиране в ЕС вече е факт с проекта "Еврозона", в която отказаха да се включат (и към която сигурно никога няма да се присъединят) Великобритания, Дания и Швеция. Като дойде време и България да се включи в ЕС, вътре в уж единната общност вече ще са дисоциирали нови икономически формации и разликите между тях ще са точно такива, каквито са днес между старите членове и новите кандидати за европейско гражданство. Това са реалностите, с които трябва да живеем. Тъжният извод е, че присъединяването към Евросъюза няма да е чаканото магическо решение на икономическия колапс. Прословутият "преход" ще се точи още десетилетия след това - докато нашата собствена скорост стигне по-бързите европейци.
|
|