|
Тогава дълго стоях насред площад "Славейков", поразена от точността на тази метафора за подмяната на главните герои.
В едно не чак толкова далечно време в българското общество най-почитани и уважавани са били духовниците и учителите. Даскалът е бил образованият и грамотен съветник по всички въпроси, както и духовникът. Уважавали са го и бедни, и богати, защото са разбирали, че без знание и вяра и най-голямото богатство пукнат грош не чини. От средите на духовниците и учителите именно произлизат първите български книжовници и писатели - тази група хора е съставила и първата ни интелигенция.
В тълковния си речник, издаден в края на 19-ти век, Владимир Дал дава следното определение за "интелигенция": "Разумната, образованата, умствено развитата част от населението". А смисъла на думата "интелектуален" сочи като противоположен на "веществен, плътски, телесен, чувствен".
Дори такъв бездарен обществен строй като социализма продължи да уважава образованите хора и творците на културата. Днес обаче най-уважаваните хора не са най-образованите и умствено развитите, те не са модел за поведение, не към техния начин на живот се стремят младите - напротив. Героите на нашето време са съвсем различни - варират от оялия се, крадлив и безскрупулен политик, до скандалната поп-звезда, забогатяла от това, че докарва цели стадиони до състояние, в което те губят човешкия си образ.
Българският учител и българският писател, българският човек на изкуството, в очите на повечето си сънародници е жалък неудачник, който пътува с градския транспорт, трепе се за жълти стотинки и тъне в зле прикрита мизерия. Какво му е привлекателното на този живот? И как може да се сравни той със заплатите на самозабравилите се провинциални булки, случайно попаднали в парламента, с именията и банковите сметки на шоумените, с джиповете на фолк-певачките и диамантените гаджета на топ-манекенките?
Друго си е всеки божи ден тъмните ти очила, скъпият ти костюм, голият ти пъп или погребението ти да са по първите страници - всички знаят името ти, и няма никакво значение дали си чел книжки.
Големият поет Иван Радоев казваше, че няма нищо по-страшно от онова, което се случва постепенно. Ударите те разтърсват, а ти се опитваш да ги преодолееш. А онова, което става постепенно, е като тресавище - ден след ден незабележимо те всмуква в коварната си тиня, от която няма измъкване.
Кога стана тази драстична подмяна на главните герои на нашето време? Кога уважението на българите се премести от образованите и учени люде, от учителите и лекарите, от хората на културата и изкуството, върху войнстващата простащина и арогантността? Кога образът на преуспелия без много труд нагъл тарикат стана идол, достоен за подражание? В безсъзнание ли сме били през последните 15 години? Отговорът е - всичко стана постепенно, не само пред очите ни, но и с наше съдействие. Защото безучастието също е съдействие.
Нима не виждахме, че книжарниците се превръщат в заведения за бързо хранене - на местата, където купувахме духовна храна, сега дъвчем рекламирани продукти. Нима писателите не виждаха, че четящият българин послушно поглъща евтините, но лъскави чужбински романчета? Писателите виждаха, но точно в този момент бяха страшно заети да цепят писателския си съюз и да се замерят с кал един другиго.
Нима не виждахме, че министрите на културата, ако и да бяха сами по себе си културни люде, не ставаха за министри? Виждахме, виждаме и днес, но какво тук значи някаква си личност на фона на историческите събития? Като във оня стар виц - ако бяха казали, че искат да ни обесят, сами щяхме да си купим въжетата и да се явим точно в часа за бесене.
Всички сме замесени в подмяната на главните герои - няма невинни. Това е то - ако преди живеехме в жанра "посттоталитарна драма", днес с общи усилия се докарахме до световно невиждания жанр на криминален фарс с царствен привкус на сапунен сериал. Тъй че няма какво да се чудим - какъвто жанрът, такива и главните му герои!
