|
В зората на демокрацията тандемът Христо Бойчев-Иван Кулеков доста веселеше българите. И досега немалка част от народа бърка Бойчев с артист-веселяк. Истината, както повечето истини в България, е далеч от това. Всъщност Бойчев е доста мрачен тип. Ако си тури мека шапка и захапе пура, би могъл да изиграе съвсем сполучливо Филип Марлоу. И по-важното - към днешна дата той е най-успелият български драматург - факт, който с редки изключения някак се подминава от театралите и медиите у нас и затова не е широко известен.
Бойчев не е едър мъж. Затова може би офисът му в центъра на София също е миниатюрен, но за сметка на това - крайно функционален. Бойчев го използва хем като офис, хем като жилище. Вътре има шкаф с документация, бюро, ниска масичка с два стола и разтегателен фотьойл. Наоколо са разположени повечето от софийските театри, мястото е, дето се вика, на пъпа на софийския Бродуей удобно е за срещи, а освен това е белязано с история. Малката стаичка първоначално е давала убежище на Бойчев и Кулеков като издатели на в. "Къде е най-евтино". Когато продават вестника си на в. "Сега", Бойчев предлага на Кулеков да запазят офиса, но той отказва. След кратък размисъл Бойчев все пак решава да го задържи главно заради възловото му разположение.
След турбопредставянето на "Полковникът-птица" по света
и особено в театралната Мека Лондон Бойчев вече може да си позволи да си е сам агент и импресарио. Нека да напомним на читателите, че преди 6 години Британският съвет отличи тази пиеса с Голямата награда, която му беше връчена лично в Лондон от самия Харолд Пинтър. Това беше и трамплинът, който изстреля Бойчев в световната орбита.
Без да изпада в излишно самомнение, с чувство за реализъм Бойчев споделя, че критиците зад океана обичат да сравняват неговата ракета-носител "Полковникът-птица" с "Полет над кукувиче гнездо", както и да търсят в генетичната й памет традициите на европейската драма на абсурда, възникнала между двете световни войни през миналия век.
Самият й създател признава, че поставянето на едно произведение в определен контекст е нещо вторично. Създателят рядко мисли за тези неща в процеса на творчеството. Драматургът според него просто трябва да не забравя едно-единствено нещо - пиесата, която пише, да бъде интересна. Навсякъде по света театрите се вълнуват от бокс-офис класациите. И един български драматург, решил да покори световните театри, ще сбърка, ако и за миг изпусне от поглед този факт.
Бойчев вече има над 100 постановки на свои пиеси
в Европа, Азия, САЩ и Канада. В момента неговата "Районна болница" се играе в Германия и в още 4-5 държави. "Подземният" също скоро ще има своята европейска премиера. Новата му пиеса "Оркестър "Титаник" вече е поставена в театъра на Донатас Банионис в Литва. Според него единственият път на родните драматурзи към световния театрален живот е да изкарат стоката си на пазара. Специално в случая с Бойчев това е свързано с посетени до момента от него над 4000 театрални сайта в Интернет. Опитът му сочи, че сериозните театри по света са не повече от 200-300. А най-радостното е, че нишките на няколко дузини от тях се събират в софийския му офис.
Именно затова той определя типично българския гений на завистта наред със задълбочаващото се безхаберие в културните ведомства като най-страшния бич за родния културен живот и в частност театралния. В едно интервю в началото на годината той сподели: "Някои хора не могат да разберат, че като си пречим един на друг, всъщност пречим на себе си. Колкото повече български автори успеят навън, толкова по-лесно ще бъде за всички останали. Когато и те опитат да пробият, няма да ги гледат като изкопаеми и ще им спестят обидния въпрос: "Как беше името на държавата ви?"
Той и досега пази много топло отношение към покойния Иван Радоев и към Стефан Цанев, които му подават ръка в началото на кариерата му - без капчица завист и изпълнени с огромна доброжелателност. И още си спомня
един от главните уроци на Стефан Цанев:
че първият ход на пиесата трябва да започне около десетата минута. "Това е близко до ума и е нормално да ти хрумне, допълва Бойчев, но си е друго да го чуеш формулирано от майстор. В началото на постановката наистина хората се наместват, кашлят, оглеждат се. Тук има чисто технически момент - човек още не се е аклиматизирал в салона през първите няколко минути. И ще е глупаво да го зашеметиш от самото начало със сюжетен ход."
Специално за Абрашев Бойчев също е категоричен. Според него той стои начело на министерството не за да върши работа, да е полезен на българската култура, а заради една далеч по-прозаична причина - да заема поста и да получава заплата. "Ако бях началник на Абрашев, щях да го уволня немедлено!", е присъдата на Бойчев, която не подлежи на обжалване. Той смята, че едно успешно министерство на културата - за разлика от настоящото - трябва да прави всичко възможно, за да се пребори за по-голям бюджет. Убеден е, че една правилна културна политика би помогнала на обещаващи драматурзи, като Елин Рахнев, Теодора Димова, Камен Донев и др. да излязат и на световна сцена.
Името на Кулеков извиква първата усмивка на лицето му
от началото на разговора ни. "Защо не споменавам името на Кулеков ли сред обещаващите драматурзи? пита коварно той. За да не го обидя. За него театърът е капричио, не е призвание. Така, между другото. Той се забавлява, пишейки за театър. Иван не разчита на театъра. Основното му призвание е в областта на миниатюрата. Странна му е драматургията. И той самият знае, че драматургията му не е масова. Истина е, че още не му отказвам заеми. Но скоро мисля да го отрежа, да минава вече на самоиздръжка.
Иван винаги е бил много повече от нивото на телевизионната изява, която го е хранила и която го храни и сега. Телевизията за него едва ли е таванът.
С какво да окуража Кулеков ли? С нищо. Той просто няма нужда от кураж. Кулеков има огромна популярност в България, много по-голяма от моята. Мен вече ме забравят - особено по-младите полицайчета нещо много често започнаха да ме спират. Докато Кулеков не го спират. Едно е кофтито при него - че
все пак Кулеков има началник, който се казва Слави Трифонов
Това е кофтито. Дали му препоръчвам да чете пиесите ми, за да има надежда, че и той някой ден може да постигне моите международни успехи? Да ги чете. Ама той, ако имаше как да прихване и да възприеме нещо, за толкова време покрай мен, досега все щеше да се научи. А както виждаме, нищо такова не се случи."
Това им е лошото на мрачните драматурзи със слава на хумористи, мисля си, когато излизам от малкото офисче на Христо Бойчев - където той пише, импресарства на самия себе си и живее - и стъпвам на "Ръкси стрийт", софийския Бродуей. Че не можеш да ги разбереш кога се шегуват и кога говорят сериозно. Нонали и най-големият драматург, самият живот, много често постъпва точно така.
|
|
