Сред пороя от "вихри враждебни" в СДС и "мазни петна" в БСП една важна новина от бул. "Стамболийски" 45 мина между капките. А тя е показателна за промяната или поне за камуфлирането на управленските амбиции, докопали актива на ДПС.
Новината: ДПС обяви, че няма вече да иска оставки в кабинета и няма да го насилва с настоявания за постове. Доган убедил хората си, че подобно поведение руши авторитета на партията.
По-кротко към властта с цел по-дълго във властта.
Без съмнение, управленските ламтежи на ДПС и намесата му в ключови за България икономически и политически събития го измъкнаха на припек; досега партията успешно се криеше по кьошетата, тихомълком постигайки целите си. Вина за показа имат и царските управляващи, които се омотаха като пиле в кълчища, та се налагаше всеки път да припкат до по-малкия си коалиционен партньор за съвет и помощ. Подкрепата обаче си има цена: сделката с "Вива венчърс" се проточи под натиска на ДПС, защото техният фаворит - "Коч холдинг", бе в ъгъла изтикан; сделката с "Булгартабак" не се състоя, защото нямаше гаранции за цената и изкупуването на тютюна. Какво да кажем за извиването на ръцете на финансовия министър Велчев преди Коледа, когато отново в центъра на разминаванията между НДСВ и ДПС застана тютюневият проблем - трябва или не да се намалят парите за фондовете "Тютюн" и "Земеделие".
Но долетяха критиките в световните медии и наистина уплашиха Доган: ако досега ДПС беше гарант на етническия мир в страната, то внезапно се превърна в пречка за цивилизационния й път. Европа най-сетне се вгледа в начина, по които Доган & Co правят политика и установи, че тя е повече ориенталска, отколкото европейска: на извъртане, изчакване, на неясни обещания и договорености.
С отказа си да атакува правителството ДПС и Доган
разбраха най-накрая най-важното за себе си като партия -
че политическа й карма, политическата й обреченост е да бъде вечно втора. Партия, ставаща за коалиционен партньор, но не и за лидер в провеждането на коалиционната или каквато и да е друга политика. Движението нито има ресурс, нито достатъчно подкрепа в обществото, за да решава еднолично или поне първенствуващо съдбините на България. То ще е винаги в подкрепа на някоя друга партия, спечелила изборите.
Разбира се, в настоящия политически момент, когато българските партии са обезсилени, доверието в тях е достигнало критичен минимум, а ръководствата им нито имат талант, нито стратегия как да се измъкнат от тази дълбока пропаст, ДПС се превръща в идеален партньор. Който, за да участва в управлението, без много съмнения и скрупули ще влезе с всеки в коалиция.
Затова не бива да обвиняваме лидерите му в безпринципност и "фурнаджийство". ДПС няма друг шанс да се добере до властта освен коалиционното споразумение. През 1991-а със СДС, а за да дойде правителството на Любен Беров - със "сините мравки" и под сурдинка с БСП. През 2001-а ракетата-носител за участие във властта се падна на НДСВ. А в предстоящите избори - най-вероятно на БСП и на "панайотките" от царското движение.
Изводът: ако има в България някой, който черпи ползи и дивиденти от факта, че т.нар. "големи" партии са слаби и немощни, това е именно ДПС. Силната партия на власт няма нужда от подкрепата на движението, ала слабата партия на власт се нуждае от него като "слънце и въздух". Вечният втори във властта ще бъде вечно във властта единствено и само при едва кретащи, боледуващи, агонизиращи други политически партии.
Дали пък оттук,
следвайки знаменития въпрос "В чия полза?",
не можем да направим извода, че във всички баталии и колизии, преживявани от двата мастодонта БСП и СДС, има пръст и ДПС? Дали някак тайно отстрани вечният втори не мъти водата на евентуалните първи, за да им покаже, че без него, дори и да не им се иска, те не могат?
Въпрос, на който и на "Позитано" 20, и на "Раковски" 134 не просто не са си дали ясен отговор. Те, струва ми се, още въобще не са си го задали.
