Формалната причина за този текст е една снимка, направена през 80-те. Момчетата или по-точно младите мъже, запечатани от обектива, са начеващи хора на изкуството. Изреждам имената им от ляво на дясно: Росен Босев, Янко Станоев, Емил Симеонов, Петър Маринков, Иван Иванов, Любо Чаталов, Маргарит Николов, Йосиф Йосифов, Димо Димовски, моя милост, Георги Марковски, Красимир Дамянов, Иво Пашалийски, Димитър Яръмов.

Момчетата от снимката са приблизително на една и съща възраст - в онези времена две-три години определяха границите на едно "творческо поколение". Критиците измислиха и име за онази част от тях, които пишат проза - "инфантилната вълна", прикривайки по този начин наченките на нова сетивност в българската литература. Защото, макар и не самоосъзнато, това е първото поколение, което не е категоризирано по политически принцип в иначе строгата йеархия на социалистическия реализъм - предхожда ги "димитровското", "бригадирското", "априлското"...

С времето младите мъже от снимката ще трупат трудов и творчески стаж и опит, но ще си останат дълго, да не кажа завинаги, "млади творци". Това е комплимент, който навява снизходителност, но и предупреждение - чакайте си реда, момчета, живейте си живота и не правете глупости.

И ние си живеехме живота, включвайки се неизбежно в почти узаконения по онова време двоен стандарт. Повечето от нас работеха, ала осигуряваха минималните си бохемски потребности с пари от по няколко командировки до едно и също място - едно симпатично мошеничество ала Остап Бендер, което ни помагаше да поддържаме баладичния творчески стандарт за пред музите, да пътуваме по разперената длан на родината ни и да трупаме биографии...

Макар че и въпросът с биографиите при нас стоеше по друг начин. Чиста случайност е, но бяхме навлезли в живота си през една от най-великите световни паранои - студената война. Наборите преди нас преживяха в армията карибската криза; ние преминахме по косъма, делящ ни от новата световна касапница с арабско-израелския конфликт, а години по-късно се случиха и чешките събития. Горчивият опит от онова време ни беше направил уязвими, но и по-проницателни. Това започна да се забелязва и в изявите ни. Те отричаха, макар и плахо, установената матрица. Нервната система на конвенционалното изкуство получи непривични дразнения. И реагира по адекватния за себе си начин: с премълчаване - при едни, и с купуване - при други. И тъй като ние можехме само да слушаме поученията, но не и да ги оспорваме, започнахме да правим това чрез изкуството си.

Докато в края на същия този ХХ век на нас ни се наложи да започнем живота си отново. Системата уж беше взривена, но петдесетгодишните млади писатели, артисти и художници уви се озовахме пак на опитния полигон. А около нас се сменяваха ценности и приоритети. Някой отново се мъчеше да манипулира света ни. Този път чрез противопоставянето. Следваше да се набере и вездесъщ корпус от еничари. В литературата отново навлезе политиката. Очерта се разделителна граница, подготвиха се оръженосци и трубадури. Предишните поколения трябваше да се отместят, да бъдат обезличени и отречени. Посочиха ни и точните млади таланти, а те, преди още да са се доказали с творбите си, започнаха да заклеймяват, да се рекламират, да забраняват и законодателстват. Избраха говоренето пред мълчаливия свят на създаването.

Впрочем нека оставим всеки на своето бъдеще. И да се върнем на снимката, с която започна този текст. Може би ще е любопитно да проследим съдбата на талантливите хора, заснети на нея: Росен Босев скочи от балкона на дома си и загина; за да надмогне на тежкия бит, Димо Димовски се качи на танкер, без да знае, че танкерът превозва радиоактивни отпадъци. Година по-късно, през 1991, Димо Димовски умря от левкемия; Янко Станоев е безработен, живее от журналистически публикации, настанен в мизерна таванска стая; Емил Симеонов е безработен; Петър Маринков - също; Иван Иванов, звездата от "Всичко е любов", вече 13 години предимно дублира чужди сериали; Любо Чаталов работи в кръчма и снима тук-там; Маргарит Николов не снима, преподава в НАТФИЗ; Йоско Йосифов слага край на живота си през 1990 г.; Георги Марковски умря от разрив на сърцето, на улицата, на 52 години; Иво Пашалийски бе намерен убит и смъртта му така и остана неовъзмездена; Димитър Яръмов умря от инфаркт.

Нека не продължаваме. Истината е горчива, но така и не отговаря на въпроса кому беше нужно всичко това...