Приватизацията, кажи-речи, свърши, но на промените в най-препатилия закон още не им се види краят. За отбелязване е, че колкото по-малко и по-малозначителни обекти остават, толкова по-смислени стават предложенията за промяна на закона. А идеалния, прозрачен и читав ред за продажба сигурно ще сътворим, когато не остане нищо за продан. Но
де да има още една България
да продадем, да стане приватизация за чудо и приказ. Макар в края на раздържавителната епопея, на дневен ред идват идеите за опростяване и комерсиализиране на продажбите. Приватизационното ведомство ще става дружество, което ще държи държавните акции и ще ги продава. От политическо свещенодейство приватизацията се връща към същината си на търговска сделка. Контролът върху плащането на цената и неустойките и за изпълнението на задълженията ще напусне дебрите на административното право и ще следва общия граждански процес. Всъщност
новите идеи не са нови
Като автор на първия устав на Банковата консолидационна компания АД аз поне стотина пъти съм се опитвал да убедя господа властниците да приложат опита от банковата сфера в "голямата" приватизация. Една ключова точка в изборната програма на управляващата ни партия бе намерението за създаване на АУДИ (агенция за управление на държавното имущество) със статут на корпорация. Това АУДИ обаче катастрофира при сблъсъка със завареното положение на властта. Приватизационната администрация не само оцеля, но и успешно се размножи. Преди имахме една ресорна агенция, сега са две - една за преди продажбата, друга - за след нея. Зли езици мълвят, че поне половината работно време на всяко от двете ведомства отива в джафкане с другото. Дано с поредните промени да станем свидетели как администрацията се свива,
става по-икономична и по-ефективна - нещо неминуемо, когато от две агенции, хранени досега на бюджетна ясла, се образува търговско дружество, което трябва да съразмерява разходите според постъпленията от дейността си. Но промяната ще е формална и работата ще е наполовина свършена, ако само се слеят агенциите и им се лепне отзад едно "ЕАД" за фасон. Дълбокият смисъл от
комерсиализация на приватизацията
е продажбата на държавните фирми да стане сделка като сделка - договор между продавач и купувач, в който всичко (или поне -главното) е цената. Без измишльотини, които обременяват купувача със социални, инвестиционни програми и ангажименти за неясното бъдеще. Години наред практиката доказва колко непродуктивни са опитите на държавата да прехвърли върху бъдещия собственик социалните си ангажименти - всички клаузи за бъдещи работни места и средни заплати само занижават продажната цена. Какъв е смисълът да се искат щедри инвестиционни ангажименти от приватизаторите, ако собственият им икономически интерес не им налага да инвестират? Полза от такива обещания няма никоя от страните. То е все едно да си продам къщата на половин цена, за да ми обещае новият собственик, че ще вдигне още един етаж с меден покрив и ще храни редовно кучето на съседа. Същата работа са и недомислиците от предишните редакции на приватизационния закон като
автогола със забраната на анексите,
с която държавата сама си върза ръцете и си самоотне правото за доброволно уреждане на спорове с купувачите. Сега, когато не е изпълнила ангажиментите си или пък наличностите в продаваното предприятие се разминават с реалността, единственият изход на държавата е да плаща неустойки, защото няма право да постига споразумение дори при очевидни случаи. Естествено чиновниците не приемат на драго сърце да плащат компенсации и затова съдилищата са задръстени от дела на купувачи срещу държавата продавач. С промените в статута на приватизационния продавач ще се възстанови
принципът на равнопоставеност
между продавача и купувача. Не само защото е конституционен принцип. Той е от полза и за двете страни. Илюзия е, че като присвои правото да диктува условията по сделката, държавата печели. Тя губи от силовата си позиция, защото пазарът естествено сконтира цената по неравната сделка. Така резервираното право на администрацията да извива ръцете на купувача излиза твърде скъпо.
