Днес Той пише огнени писма, държи вълнуващи речи, дава зашеметяващи интервюта и пише кървави писма. Петър Стоянов отново е под пара. Той е в еуфория, действа така, както действаше всеки демократ в началото на 90-те - с много любов, с много омраза, с много надежда. Подобно на своя бивш съпартиец и настоящ конкурент Иван Костов, експрезидентът дава вид, че изживява своето ново възраждане.

Някои твърдят, че от Стоянов не може да се очаква нищо друго освен нова президентска кандидатура през 2006 г., други смятат, че бившият президент ще поеме СДС преди или след очертаващия се провал на десницата на следващите парламентарни избори. Трети го виждат като лидер на следизборна коалицията между Надежда Михайлова, Стефан Софиянски и т. н. Стоянов вероятно ще избере един от тези три пътя.

През ноември 2001 г. той рече: "Партийната дреха е тясна за мен", но времената се промениха, дрехите - също. Днес Стоянов е много далеч от втори президентски избори и доста по-близо до върховете на партията си. Той не пожела да се кандидатира за лидер на СДС, не влезе в Националния съвет на партията, но промените в синия устав му дадоха право да участва в заседанията на партийното ръководство. В НИС на СДС влезе Младен Влашки - ексдепутат, който покрай многото си достойнства е и приятел на бившия президент. Почти всеки ден Стоянов е на "Раковски" 134, където думата му се чува. Но 52-годишният експрезидент никога не е бил от онези сини лидери, които имат влияние дълбоко в структурите на партията. Затова и в следващите си партийни стъпки той може да разчита единствено на себе си.

Завръщането на Стоянов ще бъде трудно, защото



падането му бе бързо и дълбоко



Пътят му надолу започна още по време на мандата, когато реши да търси тънкия баланс между функциите си на надпартиен държавен глава и партиец, който иска да оказва поне морално влияние в структурите на организацията си. При Стоянов тази двойственост бе драматична и премина през независимата му кандидатура за президент. Той се разкрачи като във вица за жабата между ролята си на обединител на нацията и онова помпозно: "Аз съм седесар", което му отне случайния електорат, без да му даде поне бонуси в партията. И преди четири години, и сега - на 14-ата национална конференция, Стоянов се опитваше да докаже на съпартийците, че е седесар. И колкото и да го отрича, вкарваше личната си драма в партийните проблеми. За Бога, представяте ли си, че Георги Първанов казва "Аз съм бесепар"! За какво му е? Та той си е бесепар и няма нужда от себедоказване в тази плоскост, нали?



Петър Стоянов си остана един PR президент



Стоянов е медиен образ, който битува в идеологическа партия като СДС, но не съумява да артикулира актуални идейни послания. Единствената политика, за която говори той, е коалиционната политика на СДС. Единствената тема за дебат, която той повдигна, бе "Реформирана ли е БСП". Костов е точно обратното - той винаги е бил човек, на когото не му пука как го възприемат хората, винаги се е интересувал само от личната си таргет група, но всяко негово изказване, всяка негова поява винаги е била натоварена с ясни послания.

Разбира се, има общи теми за двамата и тези теми залегнаха в епистоларната размяна на реплики. Те си говорят за лустрация, за досиета, за ченгета, за лъжи. Много вълнуващо. Кипи от визия за нова политика.

Стоянов се опитваше да бъде американски президент в българска обстановка. Той потупваше бабите в провинцията, пощипваше дечица, прескачаше огради, хвърляше си театрално сакото, купуваше маслини от бакалия, разхождаше се сред народа по площад "Славейков", правеше сутрешен джогинг. Всичко това в началото бе интересно, после стана скучно, а накрая досадно. По едно време дори хакерът Кубака взе да се майтапи с държавния глава. Позите на Стоянов не вървяха на фона на нашенския манталитет, при който всеки издигнал се политик е схващан така: "Глей го пък тоя... До вчера ходеше с шлиферче, а днес - джогинг." Стоянов не се коригира. Да не говорим за Антонина, която така и не схвана, че вредните слухове трябва да се пресичат овреме, че на Рожен с пантофки не се ходи, а екстравагантните аксесоари не са препоръчителни за президентша.

Стоянов ще остане в историята с онова "Иване, кажи си". Не като пример за войната му с Костов, а



като пример за недоизказаността на онова президентство



Седесарите, особено тези, които ще си правят нова партия през май, никога няма да простят заиграването на Стоянов с царя. Отиването му на крака при НДСВ, появата му в рекламен постер със Симеон Сакскобургготски. Колкото и да се ядосва от повдигането на тази тема, Стоянов и днес твърди, че "Софиянски е принципен партньор на СДС в дясното пространство. За НДСВ не е лесно да се каже". Само на пръв поглед има нишка, която Стоянов следва - той и тогава, и сега, поддържа тезата за отварянето на СДС, за обединяването на дясното политическо пространство. Само на пръв поглед и през 2001 г., и на местните избори той искаше да спре червената вълна с помощта на всеобща дясна коалиция. Никой не е забравил - не БСП, не Първанов, а Богомил Бонев бе основният противник на Стоянов до момента, в който всички разбраха, че корабът потъва. Не срещу Първанов Петър Стоянов вадеше папките на НСС на 5 ноември 2001 г., нали? За никаква борба срещу нереформирания комунизъм не ставаше дума през 2001 г. - подкрепата на царя и обявяването на независима кандидатура бе просто опит да се запази столът на "Дондуков" 2.

Тогава Стоянов допусна капитална грешка, като не обясни защо все пак иска втори мандат. Вярно, Стоянов бе повлечен надолу от рухването на СДС. Но той не обясни защо се случва така, не се опита да артикулира овреме проблемите на партията. Прави го сега, когато май е доста късно. Тогава атакуваше Костов с недомлъвки и символи - дари го със сребърен нож, пееше в лицето му: "Е, да се пукнат за душманите", и... толкоз. Умните да се сещат, така ли? Какво да се сещат при реплики от рода на: "Като лидер на партията бих помолил няколко души да направят крачка назад, без да ги наричам корумпирани"!? Днес продължава с недомлъвки от рода на откритото му писмо от 26 февруари т. г., в което казва: "Няма да допусна да бъда обвиняван от хора, които произхождат от комунистически семейства, които унизително са се молили да бъдат приети в партията."

Едно време Стоянов критикуваше Костов, че "се е затворил в политическата си кула от слонова кост", но истината е, че Стоянов направи същото - след загубата на президентските избори и той избра света на мрака - там, където няма любопитни журналисти, където човек може да остане сам с мъката си. За Стоянов този свят се намираше в Пловдив и в Америка, за Костов - в "Крушова градина" 54 или на "Граф Игнатиев" 10А.

И за Костов, и за Стоянов отшелническият период продължи около година и половина.

Стоянов се връща в политическата игра плавно, не като Костов, който скочи толкова рязко, че предизвика ураган в дясното политическо пространство. Завръщането на Стоянов бе премерено - дръпна една разграничителна реч на 6 септември в Пловдив, а после, в хода на предизборната кампания, обиколи с променлив успех няколко от структурите на СДС.

Накрая се включи с



логистична подкрепа в освободителното

движение срещу Иван Йорданов Костов



И пак сгреши - за няколко дни успя да си повярва, че от подкрепяща единица може да се превърне в кандидат за лидер на СДС. В съперник на Надежда Михайлова. Петър Стоянов бе онзи човек, който по време на последната национална конференция оттегли кандидатурата си с думите: "Ако се бяхте сетили преди 4 дни..." Кой да се сети освен пловдивската организация на СДС? Между другото организация, която сега поделят хората на Костов - доктор Васил Паница и Спас Гърневски?

Стоянов не може да продължи напред с багажа "аз бях успешен президент". Както сигурно му е казвала баба му: "Не може да лежиш на една кълка цял живот." Един друг политик повтаряше: "На мен ми стига, че децата ми казват: баща ни беше вицепремиер", но той стигна до 0.99 процента популярност. Стоянов няма да стигне доникъде, ако подхранва месианството си, ако смята, че е Божи дар за демокрацията ни. Друг е българският политик, който очевидно няма нищо против да се върне култът към личността.

Преди да продължи напред, той трябва да си отговори на един прост въпрос: защо човек като него - некорумпиран, интелигентен и доказал се, загуби толкова много от своята популярност? Иначе ще продължи напред с приказки от рода: "Аз съм един самотен президент, никой не ми помага." Ако Стоянов успее да се огледа безпристрастно, сигурно ще забележи, че освен приятелите от Пловдив и няколко съпартийци други във фенклуба му почти не останаха.