Четирите драматични дни, разтърсили Испания от кървавите атентати на мадридските гари в четвъртък до неделния наказателен вот срещу партията на досегашния премиер Хосе Мария Аснар, предизвикаха симптоматичен политически обрат и дълбок морален катарзис не само в страната на Дон Кихот, но и в цяла Европа.

Преди всичко стана безпощадно ясно, че заредилият се с нови стимули от войната в Ирак световен тероризъм няма задръжки да мъсти на която и да е държава, ангажирала се като съюзничка на САЩ. И мишена ще е не поелото съответния курс и добре охранявано правителство, а така или иначе



съгласилото се с този курс и лесно уязвимо цивилно население

В Испания осъзнаването на тази истина бе особено болезнено - защото де факто общата нагласа на хората още отпреди началото на войната в Ирак бе пацифистка. Милиони испанци излязоха още миналата година по това време на масови демонстрации против войната. Затова и на сегашните възпоменателни шествия след атентатите в Мадрид изпъкваше лозунгът с въпроса "Защо?".

Впрочем той вървеше и с другия ключов въпрос: "Кой?" Защото още веднага след взривовете на мадридските гари правителството на Аснар побърза за обяви, че извършителка е баската сепаратистка групировка ЕТА, която от десетилетия тормози Испания с атентати, макар и със значително по-скромен калибър. Аснар и неговата Народна партия с новия си лидер и кандидат-премиер Мариано Рахой имаха полза именно от тази "домашна" версия. Другата - отмъщение на "Ал Кайда" за намесата на Испания в Ирак - бе кошмарна за тях именно заради риска да им донесе това, което и донесе: наказателен вот и разгром в изборите.

Може би Народната партия можеше да се размине с поражението или поне да намали размерите му, ако не беше се опитала така упорито да отстоява очевидно несъстоятелната версия за ЕТА, че и да манипулира в тази посока подвластните й телевизии. Така към възмущението на испанците, че против волята си са превърнати в пушечно месо за терористи, се прибави и



гневът им, че ги правят на глупаци



Тези емоции се изляха на улицата точно в навечерието на вота - в нощта срещу неделя пред централата на Народната партия на ул. "Генуа" в Мадрид хиляди хора скандираха: "Аснар, твоята вина я плащаме всички", "Преди да гласуваме, искаме истината", "Вижда се, чувства се, правителството лъже", "Вие, фашистите, сте терористите" (препратка към корените на Народната партия, произлязла от някогашната фашистка Фаланга на Примо де Ривера).

Същата нощ Мариано Рахой се опита да протестира срещу импровизираната демонстрация под прозорците му, като обяви, че тя става в "деня за размисъл" и е нарушение на избирателните закони. Този лайтмотив неизбежно ще звучи и в следизборните анализи на партията му, дори формално има основание да стане повод за сезиране на конституционния съд. Само че това едва ли ще бъде сторено. Народната партия е прекалено гузна, за да го направи. А и нагласата на испанското общество е очевадна. Обстановката определено не беше нормална, но нямаше и как да бъде след чудовищните атентати от 11 март. Допреди тази дата сондажите даваха предимство на Народната партия, осигурила добри икономически показатели за страната през мандата си. Но след тази дата стана ясно, че дори това управление да е благоприятно за джоба,



то е опасно за нещо по-съществено - живота



Ангажиментът в Ирак престана да бъде далечна телевизионна абстракция и превърна във фронт самата Испания.

Атентатите преобърнаха вота и осигуриха впечатляваща победа за социалистите, които бяха против войната в Ирак още отпреди започването й. През цялата последна година те не се умориха да отстояват тази своя позиция и да се заричат, че ако спечелят, веднага ще върнат испанските войници от Ирак у дома. Точно това бе и първото, което веднага след оповестяване на резултатите обеща да изпълни соцлидерът Хосе Луис Родригес Сапатеро, който ще е бъдещият премиер.

Ситуацията лесно може да предизвика плъзване към заключения от рода: "Ал Кайда" обърна испанските избори натам, накъдето искаше. Сигурно подобна гледна точка би намерила своите аргументи. Но има и друг ракурс - драмата в Испания даде сигнал за намиращите се в сходно положение държави и правителства по света, че всеки, който сее война, жъне насилие, че това превръща редовите граждани в мишени и че те могат да намерят начин да променят натрапената им съдба.

Посланието намери особено чувствителен отзвук сред публиката в страни като Италия и Полша - и двете съпоставими по влияние с Испания съюзнички на САЩ в Ирак. Първият рефлекс на управляващите там бе засилване на мерките за сигурност, което само за себе си говори, че се чувстват взети на мушка. Британският "Дейли експрес" пък писа в прав текст: "Британците са предупредени: може да сме следващите."



България, макар и по-дребна, е от същата компания



и има над какво да се замисли. Вярно, тук липсва партия с толкова ясна пацифистка позиция, каквато е Испанската социалистическа работническа партия, но нагласата на населението, макар и по-пасивна, не е по-малко антивоенна, отколкото в Испания. Ако пасивността отстъпи място на по-активна гражданска позиция, много неща могат да се променят, като най-важното от тях е да се избегне заплахата от ексцесии като испанските.

Най-същественият извод от дните между 11 и 14 март би трябвало да е за най-главния диригент на предизвикалите ги сътресения - Джордж Буш. Той се опита да даде рамо на приятеля си Аснар, като се появи заедно с жена си Лора в специално интервю за испанската телевизия, за да изкаже съболезнования за жертвите в атентатите, да направи паралел между американския 11 септември и испанския 11 март и да подкрепи "единството" (разбирай - сплотяването около правителството) на испанците. Това не само не помогна, а дори наля масло в огъня на гнева на избирателите, в който изгоря американският съюзник Аснар и планираният да го наследи Рахой.

На Буш също му предстоят избори. И те



могат да се окажат вкарани в "испански сценарий",



ако се сбъдне заканата, отправена в посланието, с което "Ал Кайда" пое отговорност за атентатите в Мадрид - че над САЩ е надвиснала "операцията "Ветрове на черната смърт". Мнозина анализатори смятат, че изпълнението на такъв нов удар по САЩ ще осигури на Буш ореола на единствен способен да се опълчи на тероризма и ще напълни урните му за втори мандат. Синдромът от 11 септември обаче този път може и да не сработи. Американското общество също вече си задава прекалено много въпроси - за така и ненамерените в Ирак оръжия за масово поразяване, за цената на войната и окупацията, за поражданата от нея спирала на насилие.

Онова, което стана в Испания, показа, че тази спирала може да бъде прекъсната с граждански активната позиция на цялото общество, което да изиска нова световна конструкция, заложена не върху войната и насилието, а върху мира и разума. Без да се чакат други атентати.

Време е за махмурлук на войнолюбците.