Месец март е посветен на проф. Крикор Азарян в Театъра на Българска армия. Поводът - на 15 март големият български театрален режисьор, ученик на Анатолий Ефрос, Георгий Товстоногов и проф. Сашо Стоянов, отпразнува 70-годишен юбилей. Негови спектакли са показвани в Берлин, Бон, Тбилиси, а напоследък - в Македония и Русия. Поставял е в редица български театри както в столицата, така и в провинцията.

По-известни негови спектакли са "Януари" от Йордан Радичков, "Албена" от Йовков, "Упи, или театърът в края на века" от Иван Радоев и пр. Има един игрален филм, правил е и телевизионен театър. Носител е на множество награди от национални театрални форуми.

В Театъра на българската армия проф. Азарян има два периода: от 1969 до 1978 г., както и от 1990 г. насетне.

През целия месец март в театъра се играят последните му два спектакъла по балкански автори: "Буре барут" от Деян Дуковски и "Белградска трилогия" от Биляна Сръблянович.





- Проф. Азарян, известно е пристрастието ви към балканската проблематика. През последното десетилетие поставихте редица пиеси от балкански автори като Душан Ковачевич, Деян Дуковски, Биляна Сръблянович, Ягош Маркович. На два пъти организирахте интересни театрални проекти в Родопите, в които по един и същ спектакъл работеха различни режисьори от Сърбия, Турция, Гърция, Македония и България. Извор на какво за вас са Балканите?

- Сигурно ще прозвучи претенциозно, но за мен Балканите са кауза. Тя се оформи в началото на 90-те години на миналия век, когато след падането на Берлинската стена интересът на Запада се насочи предимно към централноевропейските страни от бившия комунистически блок. Създаде се неприятното усещане, че ние тук, на Балканите, не сме им интересни.

А след това знаете какво се случи - оказахме се до "Буре(то) с барут" (заглавието на известната пиеса от македонския драматург Деян Дуковски). Междувременно, правейки постановки в Македония, имах възможност по-добре да ги опозная, а и да усетя болезнените проблеми, пред които са изправени хората там. Имам впечатления и от сърбите. И там съм работил и знам какви артистични, ербап хора са те.

Въобще няма лоши народи. Има само лоши хора, но второ качество народи - не! Ето тези проблеми ме вълнуваха, когато поставих "Буре барут" на Деян Дуковски в Театъра на Българската армия през 1999 г. После съвсем естествено дойдоха пиесите на Биляна Сръблянович, Небойша Ромчевич, както и българският драматург Боян Папазов с пиесата му "Бая си на бълхите", която поставих през 2001 г. в ТБА. И накрая двата проекта - "Балканите четат Радичков" с "Лазарица" и "Балканите четат Ягош Маркович" с "Телефонна кабина".

Но има и друго. Като човек аз имам слабост към изоставените, слабите. Имах чувството, че сме нарочени и светът или не разбира, или превратно тълкува нашата различност. Да се надяваме, че това вече е в миналото.

- Не е ли наивно българското общество и въобще как го отделяте от голямото балканско семейство?

- Струва ми се, че българинът е всичко друго, но не и наивен. По-скоро е парадоксално раздвоен между въодушевление и униние. И може би като инстинкт за самосъхранение от последствията на това непрекъснато сноване "нагоре" и "надолу" е развил у себе си култ към хитростта и скепсис към авторитетите.

Но при всички случаи българинът според мен е витален и с голям духовен потенциал. При повече респект пред законите и с мъдри управници той би постигнал много.

- Каква вина според вас носи държавата за културната криза в обществото?

- Мисля, че е огромна!

- Смятате ли, че поне българската интелигенция би могла да промени някои аспекти на заобикалящата действителност?

- Не смятам. Но за това си е виновна интелигенцията.

- В забележителния си спектакъл "Опит за летене" от Радичков (ТБА, 1997) показахте неспособността на българина да лети, неговото пълзене. Вие бяхте много близък с покойния вече Йордан Радичков. Какво най-много ви свързваше?

- Още като прочетох "Свирепо настроение" и гледах "Суматоха", бях силно впечатлен. Не бих казал, че всичко разбирах, но усетих, че с Радичков сякаш "времето и пространството" в българския театър с нещо се променя. А когато вече в Пазарджик поставях пиесата му "Януари", този абсолютно непознат дотогава свят за мене изведнъж се проясни.

Вижте, аз съм градски човек и всички тези уж селски истории ми бяха чужди: снежните преспи на северозапада, вълците, селяните със странни имена - Суса, Торлак... Тенците, верблюдите. Но благодарение на Радичков сякаш прогледнах. Почувствах, че тази среща - между мен и неговите герои, сякаш слезли от кораба на някакъв балкански Ной, - е родствена и кръвна. Те ми бяха близки, защото въпросите, пред които бяха изправени да отговарят, бяха същите, които и мене ме вълнуваха. И аз като тях се питах: как така хората отиват един по един да видят какво става с Петър Моторов, а шейната вместо с тях се връща с вълци?! Или - като се зададе Суматохата, какво да прави човекът!

В "Ноев ковчег" Радичков пише: "Ще трябва да събера не само мизерията на своя живот, но и цялата мизерия и величието на този въшков живот, дето го живеем с вас, мили ми четецо." Ето тази фреска от мизерност и величественост на живота, сякаш изрисувана в бедна църквичка, е нещото, заради което съм чувствал Радичков така близък. И това съм се опитвал да споделя от сцената - със смях и ирония, с упрек, но и с любов.

- А смятате ли, че сцената може да реабилитира възпитателната роля спрямо подрастващите у нас или напротив?

- Смятам. Знанията, спортът, Интернет ще направят утрешните граждани на тази страна по-можещи и по-подготвени за успешна кариера и в бизнеса, и в тениса, и в бойните изкуства... Но някой беше казал: "Има ли нещо по-добро за човека от добрия човек?" Мисля, че само изкуството и културата го могат това.