В последно време хаосът (наречен дискусия ) около необходимостта от промяна в българското средно образование става все по-внушителен. Позволявам си към него да присъединя и своята хаотична мисъл на човек, чийто съзнателен живот в по-голямата си част е преминал в класната стая.

Убедена съм, че настоящите проблеми в образованието имат два основни източника - умората и променената обществена ситуация.

Умората отдавна властва в класните стаи: размива, преобръща, изражда добрите намерения. Само "ние, които ходим на училище", знаем колко изтощително и психологически натоварващо е половиндневното ни пребиваване там.

Може би защото е свързано с взаимно насилие - до степен, в която 1 час в училище се равнява на 2 часа в офис, канцелария или зад гише. Колкото до "свободния" полуден, и за съвестните ученици, и за отговорните учители той всъщност може да бъде (а и трябва да бъде) много натоварен, за да е пълноценно общуването в клас на другия ден.

Дори когато учениците са в срочна, грипна или "дървена" ваканция, учителите са длъжни да бъдат в училище - около масата в учителската стая, за да се омерзят от празнословие или взаимно облъчване с умора и песимизъм; или да им се търси работа - да правят безкрайни списъци и планове за "мероприятия", които нямат нито време, нито енергия да осъществят - важното е да ги има "черно на бяло" - така искат ония "от горе"! Сакън да не прочете някоя излишна книга българският учител!

Променената обществена ситуация има две страни. Все още живият в мен глас на някогашна ученичка ликува заради свободата - от униформи, "прилични" прически, вечерен час, бригади... И гласът на някогашната "тоталитарна" учителка не скрива радостта си, че сме избавени от т. нар. уравниловка. Защото в момента статутът на по-добрия учител, смея да твърдя, наистина е по-висок. И заслугата за това до голяма степен е на т. нар. частни уроци. Те са неофициалното (показано от ученици и родители) признание към добрите професионалисти.

Противно на битуващото в публичното пространство мнение, съм убедена, че масовостта на частните уроци през последните години



не е резултат от заговор за източване на парите



на по-заможните родители, а от променената обществена ситуация.

В идейния и ценностен хаос, който ни обгръща, голяма част от децата имат насъщна потребност от индивидуален контакт с онзи, чрез когото могат да получат познание и комуто вярват. В учителската си практика непрекъснато се срещам с деца, до такава степен петимни за внимание, лично насочено към тях, че предпочитат консултацията след часовете или дори допълнителната работа, предшестваща поправителния изпит през лятото.

Обикновено жаждата за индивидуални послания при подобни деца компенсира липсата на пълноценно общуване в семейството. Голяма част от силните ученици също имат необходимост от индивидуално обучение, защото са надраснали средното равнище, към което - за да е разбираем за всички - се придържа учителят в масовото училище.

И това е една от причините за "процъфтяването" на частните уроци. Другата е промененият контекст, т. нар. пазарна икономика, в която - иска или не - попада и средното образование. Чрез частните уроци голяма



част от родителите успокояват съвестта си,



че като си плащат, ще получат съответния "продукт" - успешното представяне на наследника на конкурсния изпит. Самите деца също се чувстват по-отговорни, когато родителите им дават пари, и полагат повече усилия, за да реализират заплатените знания. Разбира се, не при всички е така. И част от учениците наистина нямат нужда от частни уроци.

Що се отнася до учителите, негласното признание (чрез това, че ги избират децата и техните родители; че успяват на конкурсните изпити) безспорно увеличава социалния им престиж.

Най-доброто, което може да се случи в училище на детето ви (в настоящата ситуация), е да попадне на



съвестен учител с добра и умерена "частна практика",



вместо да речем на търговец, който между другото взема часове и в училище.

Позволих си да бъда искрена. Може би някои ще открият дори цинизъм в откровеността ми. Но мисля, че мнението ми би могло да бъде поставено на другото блюдо на везните, на които от години тежи многогласната погнуса от частните уроци. Защото въпреки нея те си съществуват, както всяко явление, повикано от особеностите на ситуацията. Частните учители виновно мълчат (в публичното пространство), но помежду си говорят нещата, които се опитах да изложа тук. И ако т. нар. реформа има за цел нещо повече от познатия "прах в очите" (заради който някои министерски чиновници открай време вземат заплати), трябва да спечели преди всичко доверието на всички нас, чийто живот е Училището. За да говорим открито, а не с думи, които те самите се надяват да чуят. Или с мълчание, в което кънтят отчуждението и недоверието към тях.